Джефф Вандермеер: Приемане

Беше висока и изглеждаше по-голяма от деветте си години („Девет и половина!“) и макар понякога да залиташе по скалите, в младия й ум рядко имаше залитане, което възхищаваше Сол. Собственият му ум на човек на средна възраст от време на време трудно превключваше.

Ето я отново тук: набита фигура в зимна екипировка — джинси, яке с качулка и пуловер отдолу, дебели ботуши с широки подметки. Докато той приключваше с лодката и докарваше компост с количката, тя му говореше. Не спираше да говори, още откакто започна да идва тук преди около година.

— Знаеш ли, че моите прадеди са живели тук — бърбореше тя. — Мама казва, че са живели точно тук, на мястото на фара.

Имаше необичайно дълбок и равен глас за възрастта си, който понякога го смайваше.

— И моите, дете — отвърна Сол, като обърна количката върху купчината с компост. Макар истината да беше, че роднините му от другата страна бяха странна комбинация от контрабандисти на спиртни напитки и фанатици, които, както той обичаше да казва в бара, бяха „дошли по тия земи, за да избягат от религиозната свобода“.

Глория помисли малко над твърдението на Сол и заяви:

— Не и преди моите.

— Има ли значение?

Той забеляза, че е пропуснал да запълни една цепнатина в лодката.

Детето се намръщи — толкова силно, че я усети зад гърба си.

— Не знам.

Сол я погледна; беше спряла да прескача от скала на скала и беше решила, че е по-добре да пази равновесие върху една опасно остра скала. Сърцето му подскочи, но той знаеше, че тя никога не се подхлъзва, въпреки че често изглеждаше в опасност, а всеки път, когато й го казваше, не му обръщаше никакво внимание.

— Мисля, че да — продължи разговора тя. — Според мен има.

— Аз съм една осма индианец. И аз съм бил тук. Част от мен. — Каквото и да значеше това. Един далечен роднина му бе казал за работата на фара, която никой друг не беше пожелал.

— И какво от това — каза тя, като скочи на друг остър камък и размаха ръце, за да запази равновесие. Сол стреснато направи няколко крачки към нея.

През голяма част от времето му досаждаше, но още не беше успял да я разкара. Баща й живееше някъде в средата на страната, а майка й, която работеше на две места, обитаваше бунгало нагоре по брега. Поне веднъж седмично й се налагаше да шофира до далечния Блийкърсвил и вероятно бе преценила, че хлапето може да се оправя и само от време на време. Особено ако пазачът на фара му хвърля по едно око. А той излъчваше такова очарование за Глория, че дори скучната работа в бараката и курсовете с количката до купчината с компост не успяваха да го развалят.

През зимата тя бездруго прекарваше много време сама на тинестия бряг на запад — пъхаше клечки в дупките на рачетата, гонеше полуопитомени кошути, взираше се в изпражненията на койоти или мечки, сякаш криеха някаква тайна. Каквото й попаднеше.

— Кои са тези странни хора, които се мотаят наоколо? — попита тя.

Сол едва не се разсмя. Тук, на този забравен бряг имаше много странни хора, включително и той самият. Някои се криеха от правителството, други — от себе си, трети от съпруг или съпруга. Неколцина вярваха, че създават свои собствени суверенни държави. Имаше и такива, които вероятно изобщо не пребиваваха законно в страната. Хората тук задаваха въпроси, но не очакваха откровени отговори. Само оригинални.

— За кого по-точно говориш?

— За тези с лулите.

Сол се замисли за момент и дори си представи как Хенри и Сюзан подскачат по брега, захапали лули и яростно смучещи от тях.

— Лули. О, това не бяха лули. Нещо друго беше. — Повече приличаха на ароматни спирали срещу комари. Беше им позволил да ги оставят в задната стаичка на приземния етаж за няколко месеца миналото лято. Но как, по дяволите, ги беше видяла Глория?

— Кои са те? — настояваше тя, като балансираше вече върху два камъка, и Сол малко се успокои.

— От онзи остров нагоре по брега са. — Така беше — базата им все още беше разположена на остров Фейлиър, където живееха десетки такива, обикновено бедняшко селище. „Правят изпитания“, гласеше мълвата в селския бар, където наистина ценяха хубавите истории. Частни учени с разрешение от правителството за различни измервания. Слуховете обаче намекваха, че Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания има и по-зловещи кроежи. Дали подредеността, прецизността на някои от тях или дезорганизацията на другите бяха довели до такива приказки? Или бяха просто плод на шепа отегчени, пияни пенсионери, излезли от фургоните си, за да разпространяват клюки?