Джефф Вандермеер - Приемане

На сутринта Сол стана, без Чарли да помръдне, облече се и изпържи яйца за закуска. Приготви му голяма порция с парче портокал, захлупена с купичка, за да не изстива, и остави малка бележка до заредения с хляб тостер. На излизане се обърна да погледне мъжа, проснат по гръб, наполовина под чаршафите, наполовина извън тях. Макар да наближаваше четирийсетте, Чарли имаше слабото мускулесто тяло, здравите плещи и силните крака на мъж, прекарал голяма част от зрелия си живот в лодка и теглене на мрежи, и плоския корем на човек, който не е прекарал твърде много вечери в пиене.

След тихото тракване на вратата и няколко крачки, той започна да си подсвирква с уста като идиот, благодарен на Бога, че накрая го беше дарил с такова щастие, макар и по доста закъснял и неочакван начин. Все пак по-добре късно, отколкото никога.

Скоро фарът се издигна, масивен и висок, над него. Служеше за навигационен знак за корабите, за да се ориентират в плитчините, а през половината от седмицата светеше в съответствие с разписанието на търговския трафик в морето. Сол познаваше всяко стъпало от стълбището, всяко помещение между стените от тухли и камъни, всяка пукнатина, всяко петънце. Самият фар — впечатляваща четиритонна леща на върха на кулата — имаше свой собствен уникален характер, а Сол знаеше стотици начини да настрои светлината му. Първокачествена леща, над стогодишна.

Като проповедник той си мислеше, че е имал мир и призвание, но едва след самоналоженото си заточение, когато се отказа от всичко, наистина намери това, което търсеше. Отне му повече от година да разбере защо: проповядването беше проекция навън , налагане на себе си върху света, след което и светът се проектираше върху него. Но грижите за фара — това беше начин да се вгледа навътре и изглеждаше не толкова арогантно. Тук той не познаваше нищо, освен практическите неща, научени от предшественика му: как да поддържа лещата, как точно работят вентилаторът и блокът за достъп до лещата, как да се грижи за околната земя, как да поправя нещата, които се чупят — цял куп ежедневни задачи. Сол приветстваше всяка част от рутината, радваше се, че тя не му оставя време да мисли за миналото, и нямаше нищо против от време на време да работи по-дълго — особено сега, с приятния спомен за прегръдката на Чарли.

Споменът обаче бързо избледня, когато видя какво го чака на чакълестия паркинг зад снежнобялата ограда около фара и прилежащата му земя. Познато, очукано комби, а до него — обичайните двама служители на Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. Пак го бяха издебнали, пак се бяха промъкнали, за да развалят доброто му настроение и дори вече бяха струпали багажа си до колата — без съмнение, нямаха търпение да започнат. Той им махна със свито сърце.

Сега постоянно се мотаеха наоколо, правеха измервания и снимки, диктуваха наблюдения на големите си диктофони, правеха любителски филми. Твърдо решени да открият… какво? Сол познаваше историята на брега по тия места, начина, по който разстоянието и тишината възвисяваха земното. Начинът, по който тези пространства и мъглата, и пустата линия на плажа обръщаха мислите към тайнственото и започваха да градят истории от нищото.

Не бързаше, защото му се струваха досадни и все по-предсказуеми. Движеха се двама по двама, за да съчетават свръхестественото и системнонаучното, и той понякога се чудеше колко ли противоречия има в разговорите им, като споровете, които се разиграваха в главата му към края на пасторската му кариера. Напоследък идваха едни и същи: мъж и жена, двайсет и няколко годишни, макар понякога да приличаха повече на тийнейджъри — момче и момиче, избягали от дома с химически комплект и магическа дъска.

Хенри и Сюзан. Макар отначало да бе взел жената за суеверна, оказа се, че тя е ученият — по какво? — а мъжът разследваше мистичното. Хенри говореше с лек акцент, който Сол не можеше да определи и който слагаше авторитетен печат върху всичко, което казваше. Беше закръглен и толкова гладко обръснат, колкото Сол — брадясал, със сенки под светлосините си очи, черна коса, подстригана почти на паничка, с бретон, скриващ бледото му, необичайно издължено чело. Хенри като че ли не се интересуваше от такива земни неща като времето през зимата, защото винаги носеше нежносиня копринена риза и официални панталони. Лъснатите му черни обувки с цип отстрани бяха подходящи за градските улици, не за пътеките тук.

Сюзан напомняше на това, което днес хората наричаха хипи, но в младините на Сол би минавала за комунистка или бохемка. Имаше руса коса и носеше бродирана селска риза и кафява велурена пола до под коляното, а униформата й се допълваше от бежови ботуши до прасците. В църквата му бяха влизали други като нея — изгубени, живеещи в свой собствен свят, чакащи нещо да ги разпали. Крехкостта й някак я караше да изглежда повече като близначка на Хенри, не по-малко.