Джефф Вандермеер - Приемане

— Съжалявам, но трябва да го направя — казва биологът, сякаш знае, че още я чуваш. — Нямам избор.

Усещаш подръпването на кожата си и бързия разрез, с който тя взима проба от инфектираното ти рамо. От голямо, непреодолимо разстояние се спускат търсещи ръце и биологът преравя джобовете на якето ти. Намира дневника ти. Намира скрития пистолет. Намира жалкото ти писмо. Какво ли ще ги прави? Може би нищо. Може би просто ще хвърли писмото в морето и пистолета след него. Може би ще пропилее остатъка от живота си в опити да проумее дневника ти.

Тя продължава да говори.

— Не знам какво да ти кажа. Ядосана съм. Уплашена съм. Доведе ни тук; имаше шанс да ми кажеш каквото знаеш, но не го направи. Не искаше. Бих ти пожелала да почиваш в мир, но се съмнявам, че ще се случи.

После тя изчезва и ти липсва — тази тежест на човешко същество до теб, извратената благословия на тези думи, но не е за дълго, защото продължаваш да потъваш, да избледняваш в пейзажа като неохотно привидение, чуваш тиха, нежна музика в далечината, нещо, което преди ти е шепнало, отново шепти, и ти се разтваряш във вятъра. Някакво чуждоземно присъствие се е залепило за теб, макар лесно да би могло да мине за атоми във въздуха, ако не изглеждаше някак концентрирано и целенасочено. Радостно?

Подемаш се над тихите езера, издигаш се над блатото, потрепваш в зелените блестящи отражения върху морето и брега под късното следобедно слънце… само за да се завъртиш и спуснеш към вътрешността и кипарисите й, и черните й води. После отново се стрелваш към небето, прицелваш се в слънцето, премяташ се и се въртиш, преди да започнеш да падаш свободно надолу, като се извиваш да погледнеш стремглаво приближаващата се земя, изпъната над бързото проблясване и бавните вълни на тръстиките. Почти очакваш да видиш Лаури, раненият оцелял от първата експедиция, как пълзи към спасението на границата. Но вместо това там е само биологът, тътреща се по притъмняващата пътека… и отвъд нея, чакащ, стенещ — промененият психолог от експедицията преди дванайсетата. Твоя грешка, колкото и на всички останали, твоя грешка и непоправима. Непростима.

Завиваш обратно и фарът бързо се приближава. Въздухът вибрира, докато се отдръпва от двете му страни, после връща формата си, не спира да търси, не спира да събира проби, а накрая се завърта като въпросителна, за да станеш свидетел на собственото си жертвоприношение: сгушен силует, от който изтича светлина. Тъжна фигура, заспала, разтваряща се. Зелен пламък, тревожен сигнал, възможност. Още ли се рееш? Още ли умираш или си мъртва? Вече не можеш да кажеш.

Но шепотът не е свършил с теб.

Още не си долу.

Горе си.

И разпитът продължава.

Разпитът, който ще се повтаря, докато не издадеш всички отговори.

Огледах прожектора и почистих лещата. Поправих тръбата за поливане на градината. И нещо дребно по портата. Подредих инструментите, лопатите и прочее в бараката. Визита от БССИ. Трябва да поискам боя за маркировката — черното от страната на морето се е олющило. Също и пирони. Да проверя пак западната сирена. Забелязани: пеликани, водни кокошки, някакъв вид дървесница, безброй косове, пясъчници, кралска чайка, орел рибар, златисти шилоклюни кълвачи, корморани, дроздове, пигмейска гърмяща змия (на оградата, да не забравя), един-два заека, белоопашат елен, а почти на съмване, на пътеката — множество броненосци.

Беше зимна утрин и студеният вятър духаше в яката на Сол Еванс, който вървеше бавно по пътеката към фара. През нощта бе вилняла буря и от лявата му страна океанът се простираше сив и мътен отвъд шумолящите, полюшващи се стръкове морски овес. Стихията беше изхвърлила на брега наноси, бутилки, избелели шамандури и една мъртва акула чук, оплетени във водорасли, но не беше причинила съществени щети нито тук, нито в селото.

В краката му се стелеха ниски калини и сиви магарешки бодили, които щяха да цъфнат в лилаво през пролетта и лятото. Езерата отдясно бяха тъмни, пълни с мърморещи гмурци и звънарки. По клоните на дърветата подскачаха косове, после се вдигаха, взривени от паника при вида му, за да накацат отново на бъбривите си седенки. В свежата миризма на сол във въздуха се долавяше нотка от пламък: от някоя къща наблизо или още димящ лагерен огън.

Преди да срещне Чарли, Сол беше живял четири години във фара и сега още живееше там, но тази нощ беше останал в неговата къщичка в селото на половин миля оттук. Това беше нещо ново, за което не се бяха разбрали с думи; просто когато се канеше да се облече и да си върви, Чарли го дръпна обратно в леглото. Добра идея, която извика смутена полуусмивка на лицето на Сол.