Джефф Вандермеер - Приемане

Истината беше, че той не знаеше какво правят на острова, нито какво възнамеряват да правят с оборудването си на приземния етаж, нито дори какво вършеха Хенри и Сюзан на върха на фара в този момент.

— Те не ме харесват — заяви Глория. — И аз не ги харесвам.

Сол се подсмихна, развеселен най-вече от дръзката й стойка и скръстените ръце, с които го каза, все едно вече ги беше набелязала за вечни врагове.

— На мен ли се смееш ?

— Не — отрече той, — не, не ти се смея. Ти си любопитен човек. Задаваш въпроси. Затова не те харесват. Това е всичко.

Хората, които задават въпроси, невинаги обичат на тях да им задават.

— Какво лошо има във въпросите?

— Нищо. — Всичко. Щом се появяха въпроси, сигурното ставаше несигурно. Въпросите откриваха пътя на съмнението. Баща му го беше казал. — Не им позволявай да задават въпроси. Вече им даваш отговорите, дори да не го знаят.

— Но ти също си любопитен.

— Защо го казваш?

— Ти пазиш светлината. А светлината вижда всичко.

Светлината можеше и да вижда всичко, но той беше забравил няколко последни задачи, няколко последни неща, които щяха да го задържат извън кулата на фара по-дълго, отколкото му се искаше. Той премести количката върху чакъла до комбито. Чувстваше някакво смътно напрежение, сякаш трябваше да нагледа Хенри и Сюзан. Ами ако бяха намерили капака в пода и бяха направили някоя глупост, като например да паднат и да счупят странните си малки вратлета? В този миг погледна нагоре и видя Хенри, надвесен над парапета. Почувства се глупаво, като параноик. Хенри му помаха… или беше някакъв друг жест? На Сол му се зави свят и се завъртя, дезориентиран от яркото слънце.

Само за да види нещо лъщящо на земята, полускрито от едно растение сред тревата, където преди два дни беше намерил умряла катерица. Стъкло? Ключ? Тъмнозелените листа образуваха неравен кръг и скриваха предмета в основата си. Той коленичи, засенчи очи, но блестящият предмет оставаше скрит от листата… или самият той беше част от листо? Във всеки случай беше нещо изключително нежно, а в същото време по някакъв извратен начин му напомняше на четиритонната леща високо над главата му.

Слънцето в гърба му беше шепнеща корона. Напичаше, но лекият ветрец повдигаше листата на малките палми с тихо шумолене. Момичето стоеше някъде зад него и пееше безсмислена песничка. Беше слязла от скалите, без да я забележи.

В този момент не съществуваше нищо, освен растението и лъщенето, което не можеше да идентифицира.

Ръкавиците още бяха на ръцете му. Той коленичи до растението и като размести листата, се пресегна към блестящия предмет. Дали не беше мъничка, меняща се спирала от светлина? Напомняше му на гледка в калейдоскоп, само че наситено бяла. Каквото и да беше, то се въртеше, блестеше и убягваше на грубата му хватка; започна да му прималява.

Сол притеснено понечи да се отдръпне.

Беше късно. Усети как парченце се забива в палеца му. Нямаше болка, само натиск и после изтръпване, но въпреки това той подскочи от изненада, извика и размаха ръка. Неистово свали ръкавицата си и огледа пръста си. Съзнаваше, че Глория го наблюдава и не знае как да тълкува поведението му.

На земята вече не лъщеше нищо. Не се виждаше никаква светлина до основата на растението. И в палеца нямаше болка.

Сол бавно се отпусна. Пръстът му не пулсираше. Не се виждаше входно отверстие, нямаше никаква следа. Той вдигна ръкавицата си и я огледа, но не видя скъсано.

— Какво има? — попита Глория. — Ужили ли те нещо?

— Не знам.

Почувства друг поглед върху себе си и се обърна. Там стоеше Хенри. Как беше слязъл толкова бързо по стълбите? Нима беше изминало повече време, отколкото му се струваше?

— Да… нещо не е наред ли, Сол? — попита Хенри, но Сол не усети загриженост в гласа му. Защото нямаше такава. Само особено нетърпение.

— Не, нищо — отвърна той неспокойно, без да знае защо. — Убодох си палеца.

— През ръкавиците? Трябва да е било голям трън.

Хенри оглеждаше земята, все едно е изгубил любимия си часовник или портфейл с пари.

— Добре съм, Хенри. Не се притеснявай. — Яд го беше, че изглежда глупаво, но му се искаше Хенри да му повярва. — Може да ме е ударил ток.

— Може… — Очите на младия мъж светеха като далечен студен фар, сякаш Хенри излъчваше съвсем друго послание.

— Няма нищо — повтори Сол.

Нищо.

Така ли беше?

През третия ден в Зона X, следвана от намусения Контрол, Призрачната птица намери скелет в тръстиките. Тук сега беше зима и това ставаше по-очевидно с отдалечаването на пътеката от морето, откъдето бяха влезли. Вятърът беше студен и брулеше лицата и якетата им, а бдителното сиво-синьо небе криеше някаква важна тайна. Алигаторите, видрите и водните плъхове се бяха отдръпнали в калта, призраци под матовата тиня и гъргорещата вода.