Джефф Вандермеер - Приемане

Беше признала пред Контрол по време на разпитите: „беше тихо и толкова празно … затова останах да чакам там, боях се да си тръгна, боях се, че може да има някаква причина да бъда там.“

Но това не обхващаше целия диапазон на мислите и анализа й. Замъглен от изолацията й в стаята в „Съдърн Рийч“, въпросът не беше само дали е жива, но и ако е така, коя беше тя? След това дойде усещането, че спомените й не са нейните собствени, че ги получава втора ръка и че не може да бъде сигурна дали причината е в поредния експеримент на агенцията или е ефект, причинен от Зона X. Въпреки сложностите на бягството й по пътя към Централата, имаше чувство за проекция, сякаш се случваше на някого другиго, че тя е само междинно решение, че може би това разстояние й е помогнало да избегне залавянето, и то внасяше по-голямо спокойствие в действията й. Когато стигна до далечния Рок Бей, тъй познат на биолога, която бе ходила там преди нея, за известно време намери покой, позволи на пейзажа да я унесе по различен начин, да я разглоби, за да може да се сглоби наново.

Но едва когато проникнаха в Зона X, тя наистина овладя безпокойството и безцелността си. Паникьоса се за секунда, когато водата я притисна и обгърна, за да я удави. Но после нещо се включи или се върна и беснеейки срещу собствената си смърт, тя ликуваше от усещането за морето, от борбата да стигне до повърхността, и я проби с неимоверно радостната истерия на биомасата си, като един вид доказателство, че тя не е биологът, че е нещо ново, което може и иска да оцелее, и се отърси от страха от удавяне като нечий чужд.

След това дори реанимирането на Контрол с изкуствено дишане на брега изглеждаше неоспоримо доказателство за собствената й суверенност. Както и настойчивостта й да се насочат не към фара, а към острова. „Където би отишла биологът, натам ще тръгна и аз.“ Истината, правотата , на това й вдъхваше надежда въпреки усещането, че всичко, което помни, е наблюдавала през прозореца на друг живот. Не го бе преживяла истински. Или още не го бе преживяла. „Искаш живян живот, защото нямаш такъв“, беше й казал Контрол, но това беше доста груба формулировка.

Оттогава насам не бе имало почти нищо ново за преживяване. Нищо чудовищно или необичайно не бе изригнало от хоризонта за почти три дни ходене. Нищо неестествено, освен този хиперреален аспект на пейзажа, тези процеси, действащи под повърхността. И образът на морската звезда на биолога, който понякога се появяваше по здрач и със смътната си светлина я водеше като компас в съзнанието й; и тя отново разбираше, че Контрол не може да почувства, каквото чувства тя. Не можеше да заобикаля опасностите, нито да открива възможностите. Сиянието я беше напуснало, но нещо друго бе дошло на негово място.

— Мимикрия — каза тя, когато Контрол призна объркването си от нормалния вид на Зона X. — Можеш да познаеш нещо и да не го познаеш. Следите от гмуреца отгоре са очевидни. Не можеш да пропуснеш гмурец отгоре. Но ако го гледаш отдолу, докато плува във водата, на практика е невидим.

— Гмурец ли?

— Птица.

Пак птица.

— Всичко това прикритие ли е?

Каза го някак невярващо, сякаш реалността беше достатъчно странна сама по себе си.

Призрачната птица омекна, защото той всъщност не беше виновен.

— Никога не си преминавал през компрометирана или нефункционираща екосистема, нали? Дори да си мислиш, че си виждал, не си. Затова може да вземеш правилното за грешно.

Това може и да не беше така, но тя искаше да задържи идеята за авторитета; нямаше желание за нови спорове относно целта им. С настояването си да вървят към острова тя вярваше, че предпазва не само своя живот, но и неговия. Не я привличаха последни шансове и отчаяни атаки срещу дулата на противника, но нещо в настроението на Контрол й подсказваше, че той може би се стреми тъкмо към такова решение. А тя не беше готова да се отдаде на нищо друго, освен на желанието да познае — себе си и Зона X.

Светлината на това място беше неизбежна — ярка и същевременно далечна. Придаваше особена яснота на тръстиките, калта и водата, която ги отразяваше и следваше в каналите. Тъкмо светлината й внушаваше усещането, че се носи, защото я караше да губи представа за собствените си стъпки. Светлината постоянно я изпълваше с вътрешно спокойствие. Светлината изследваше и поставяше под въпрос всичко по начин, който не бе сигурна, че Контрол ще разбере, а после се отдръпваше, за да позволи на докоснатото да съществува отделно от нея.