Джефф Вандермеер - Приемане

Съпруга на биолога тя напълно отхвърли, без колебание, защото с него идваше мракът на живота в града. Биологът беше омъжена, но Призрачната птица беше освободена от всички отговорности, съпътстващи брака. Не разбираше защо двойничката й се бе примирила с това. Едно от недоразуменията между нея и Контрол: налагаше се да изясни, че потребността й от собствен опит, с който да попълни чуждите спомени, не се простираше върху техните отношения, каквото и да си мислеше той за нея. Тя не можеше просто да се впусне в нещо физическо с него и да покрие нереалното с обичайното и механичното, не и когато спомените й бяха за съпруг, прибрал се у дома, лишен от спомени. Всеки компромис би наранил и двамата и някак си беше безсмислен.

Застанал пред скелета на стенещото същество, Контрол каза:

— Значи и аз мога да свърша така? Някаква моя версия?

— Всички свършваме така, Контрол. В крайна сметка.

Но не точно така, защото от тези очни ябълки, от плесенясалите кости продължаваше да се излъчва някакво сияние, някакъв живот — стремеж към нея, който тя отблъскваше, а Контрол не можеше да усети. Зона X я гледаше през мъртви очи. Зона X я анализираше от всички страни. Караше я да се чувства като очертание, създадено от погледа, впит в нея, че се движи, само защото и погледът се движи с нея и държи съставните й атоми заедно в една кохерентна форма. А очите изглеждаха познати.

— Директорът може и да греши за биолога, но нищо чудно ти да си отговорът. — Казано само наполовина саркастично, сякаш той знаеше какво й се случва.

— Аз не съм отговор. Аз съм въпрос.

А може би и въплътено послание, сигнал от плът и кръв, макар още да не бе разбрала каква история разказва.

Мислеше си още какво беше видяла по пътя към Зона X, как й се бе сторило, че от двете й страни няма нищо, освен почернелите руини на големи градове и огромни кораби, излезли на сушата, осветявани само от бумтящите червени и оранжеви огньове, които не правеха нищо друго, освен да хвърлят сенки и да крият в далечината скимтящи твари, скачащи през пепелта. Как се бе опитала да блокира изповедното бръщолевене на Контрол и нещата, които казваше, без да съзнава, за да отхвърли всякакво съмнение, че той може да крие неизвестна за нея тайна. Вземи пистолета… разкажи ми нещо смешно… аз я убих, моя е вината… Прошепна хипнотично внушение в ухото му, за да възпре не само думите му, но и ужасните видения, които ги обгръщаха.

Скелетът пред очите им беше изкълван до кости. Обезцветените кости гниеха, върховете на ребрата вече бяха омекнали от влагата, повечето изпотрошени и изгубени в калта.

Над главите им щъркелите продължаваха да се вият и кръжат насам-натам в сложен и синхронизиран въздушен танц, по-красив от всичко, което човешкият ум би могъл да сътвори.

През уикендите убежището ти е „Чипърс Стар Лейнс“, където не си директор на „Съдърн Рийч“, а само един от клиентите на бара. Заведението се намира встрани от шосето, далеч от Блийкърсвил, почти в края на един черен път. Хората на Джим Лаури в Централата може и да го знаят, може дори да го наблюдават и подслушват, но не си срещала никого от агенцията там. Дори Грейс Стивънсън, заместничката ти, не знае за него. За всеки случай носиш тениска на местна строителна компания или благотворително събитие като състезание за готвене на чили и стари джинси от последния ти дебел период, понякога увенчани с рекламна бейзболна шапка на любимото ти барбекю.

Ходиш да играеш боулинг там, също като някога с баща си, но обикновено започваш сама, на прогнилото, но още годно миниатюрно голф игрище на Чипър „Сафари Адвенчър“. Лъвовете до деветата дупка са спяща купчина от сънени пластмаси, разтопени и почернели по краищата от някакво отдавнашно бедствие. Огромният хипопотам, възседнал последната осемнайсета дупка, има елегантни глезени и олющени петна, разкриващи кървавочервената боя отдолу, сякаш създателите му са били твърдо решени да го направят максимално истински.

После влизаш вътре и правиш няколко игри с всеки, който търси четвърти, под избледняващата вселена, изрисувана на тавана — ето я Земята, ето го Юпитер, ето я лилавата мъглявина с червения център, всичко осветено през нощта с евтино лазерно шоу. Ставаш за четири-пет игри, рядко стигаш до двеста. После сядаш на тъмния, удобен бар. Натикан е в един ъгъл в дъното, възможно най-далеч от стаята с вмирисаните обувки, а акустиката някак си заглушава скърцането, ударите и дрънченето на боулинга. Тук всичко е все още прекалено близо до Зона X, но докато никой не го знае, тази информация ще продължи да убива клиентите така бавно, както през изминалите десетилетия.