Джефф Вандермеер - Приемане

След дългите работни часове се прибираш в дома си в Блийкърсвил, но не можеш да се скриеш. Призраците те следват, сядат на дивана ти или надничат през прозорците. Нежеланите мисли се промъкват в странни моменти — по средата на оперативка, докато обядваш с Грейс в кафенето, докато се оглеждаш мързеливо за нови бръмбари на Централата, скрити в кабинета ти — че всичко това не си струва, че нищо не постигаш. Всяка експедиция тежи върху раменете ти.

„Можех да стана директор — изпъчи се веднъж Лаури, — но видях предупредителните сигнали и схванах намека.“ Предупредителните сигнали са страхът, който знаеш, че се крие в него, но Лаури никога няма да си го признае. Груба шега с цел да те подразни, сякаш знае, че те моли за невъзможното.

Вечното трескаво притеснение, че някой в „Съдърн Рийч“ или Централата ще разкрие тайната ти, че Лаури няма да може да опази информацията или сам ще се изкуши, решил, че вече не си му полезна. Риск за сигурността. Лъжи. Прекалена емоционална ангажираност. Но въпреки всичко най-малко вярваш на състраданието, него отблъскваш от себе си и предпочиташ пред всички, освен Грейс, да се представяш за студена, дистанцирана, даже груба, така че да можеш да мислиш ясно и обективно… дори тази роля да те прави малко студена, дистанцирана и груба.

Освен това по някакъв непонятен начин вярваш, че подходът на Лаури отдалечава „Съдърн Рийч“ от отговорите. Като астронавт, устремен към забравата на необятния, пуст космос, който размахва ръце, но с това само приближава момента, в който няма да може да бъде спасен. И нещо още по-лошо, поне за твоя начин на мислене, с който без носталгия преживяваш наново спомените си от времето, когато беше психолог, Лаури е решил да изнамери безброй начини да изживее повторно собствения си ужасяващ опит в Зона X, така че никога да не бъде напълно свободен, а привидните усилия да се избави от него се превръщат в безкрайна прегръдка.

Другото ти убежище е покривът на сградата на „Съдърн Рийч“ със странния, виещ се перваз, който те скрива от погледите долу. Споделяш това свещено място само с един човек: Грейс. Подмяташ идеите, които ти хрумват в „Стар Лейнс“, дрънкаш глупости, защитена от факта, че само ти, Грейс и портиерът имате ключ. Много пъти се е случвало някой да се опита да те проследи, само за да види как изчезваш, а после, без той да знае, отново се появяваш там, където никой не може да те стигне.

Там, загледани в праисторическото блато и километрите тъмна борова гора, двете с Грейс измисляте всички прякори. Границата наричате „ров“, а входа — „главната врата“, макар и двете да се надявате да откриете странична врата или скрита вратичка някъде другаде. Тунелът, или топографската аномалия, в Зона X е „Ел Топо“, вдъхновено от някакъв странен филм, който Грейс е гледала с приятелката си.

Обикновено това са глупави шеги, но за момента са смешни, особено ако имате бутилка бренди или тя носи цигари с аромат на череши и си разтворите два сгъваеми стола, а после се надпреварвате да измисляте идеи или си говорите за идния уикенд. Грейс знае за „Чипър“, както и ти знаеш за нейните разходки с кану с приятели, всичките „пристрастени към греблата“. Не е нужно да й казваш да не идва в бара, както и ти никога не се самопоканваш на брега на реката. Обиколката на вашето приятелство се изчислява според дължината и ширината на „Съдърн Рийч“.

Именно на покрива за първи път споменаваш пред Грейс идеята си да се промъкнеш през границата в Зона X. С времето тя се е превърнала в нещо повече от мисъл, потрепваща по края на другите неща, метастазира като шифър, като „разходка с Уитби“, след като експедициите от десетия и единайсетия цикъл са протекли значително по-добре, макар да няма и отговори.

Не можеш да вземеш Грейс, въпреки че имаш нужда от съвета й. Защото ако нещо се обърка, това би било все едно да отсече две глави с един удар, пък и никога не си смятала, че нравът на Грейс е подходящ за тази цел; твърде много връзки има със света. Деца. Сестри. Бивш съпруг. Приятелка. Шегуваш се, че тя е твоят „външен морален компас“ и знае по-добре от теб къде са границите. „Прекалено нормална“, написа веднъж на една салфетка.

— Защо позволяваш на Лаури да ти казва какво да правиш? — пита Грейс един следобед, след като ти си обърнала разговора в тази посока. Отклоняваш/пречупваш. Лаури не ти е пряк шеф, по-скоро полурима, незавършена фраза, но все пак заповедна. Грейс би трябвало да знае как Лаури е пуснал пипала в Централата, как ги е оплел около теб и как ти успяваш да се опазиш от това.