Джефф Вандермеер - Приемане

Напомняш й, че има част от кралството, която ти управляваш и в която Лаури няма влияние: това, което излиза от Зона X от експедициите. Всичко се преработва в „Съдърн Рийч“ и когато последната единайсета експедиция се върна и успя да покаже само няколко размазани снимки, оставени в базовия лагер от предишната, а може би и от някоя по-ранна, ти ги взе и се взира часове наред в тях. Група сенки на тъмен фон. Но дали това беше стена? Текстура, която ти напомня за друга снимка, на друга експедиция? Извади всички снимки, направени в Ел Топо. Всичките тринайсет и да, новите също можеха да са от тунела. Тази сянка, това смътно очертание на лице… познато ли ти е? Грешно ли ще бъде да повярваш, че това означава нещо?

Когато си признаваш простичкия план на Грейс и й показваш част от уликите, си готова да се обзаложиш, че няма да те предаде на Централата, но знаеш, че би могла, от уважение към правилата. Защото зад всички свои съображения и данни ти се безпокоиш, че всичко се свежда до свития стомах, когато поредната експедиция не се завърне или се върне само част от нея, или се върне без нищо. Трябва някак да промениш парадигмата.

— Само отскачам набързо до Ел Топо и се връщам. Никой няма да разбере.

Макар че Лаури би могъл. Какво ще направи той, ако открие, че си преминала през границата без неговото одобрение? Дали гневът му ще бъде насочен само към теб?

След кратко мълчание Грейс казва: „С какво да ти помогна?“ Защото вижда, че е важно и че ще го направиш с или без нейната подкрепа.

Следващите й думи са:

— Мислиш ли, че можеш да убедиш Уитби?

— Да — отвръщаш ти, но тя те гледа скептично.

Уитби всъщност не е проблем. Уитби е нетърпелив, като подскачащ териер, който иска дълга — предълга разходка. Уитби иска да се махне за известно време от научния отдел. Уитби те успокоява, като ти цитира процентите на оцелелите от последните експедиции. Уитби е толкова въодушевен от възможността, че ти почти забравяш колко опасна е цялата идея.

Това е облекчение, защото същия уикенд, докато си бъбриш с Брокерката, осъзнаваш колко те ужасява мисълта да отидеш сама. Докато гледаш футболния мач на телевизора в бара, под омагьосаното ръждиво небе, си даваш сметка, че ако Уитби не се беше съгласил, може би и ти щеше да се откажеш от цялата тази работа.

Докато минаваш през вратата на път към Зона X, усещаш някакъв натиск, който те привежда, виждаш черен хоризонт, пълен с падащи звезди с толкова пищни опашки, прорязващи дълбоко не-небето, че примижаваш пред яркостта на този звезден оксижен. Усещане за залитане, за световъртеж, но всеки път, когато се наклониш твърде много на една страна, нещо те избутва обратно към центъра, сякаш стените, по-близо, отколкото изглеждат, се свиват под по-остър ъгъл. Мислите ти се стрелкат бързо, после бавно, съшити от нещо, което не можеш да определиш. Иде ти да спреш, да останеш цяла вечност там, в коридора между реалния свят и Зона X.

Хипнотизираният Уитби се влачи със затворени очи, а лицето му тръпне от тикове като по време на ярък сън. Каквото и да го преследва в собствената му глава, ти си се погрижила да не се изгуби, да не спре някъде по пътя. Вързала си го към себе си за китките с найлоново въже и той се препъва след теб.

Лепкавото чувство, което Уитби ти е казал, че ще усетиш след това, сякаш газиш през вода до кръста, съпротивлението, което означава, че сте близо до края, загатване за дълбоката, спираловидна врата от светлина далеч пред вас, при това тъкмо навреме, защото какъвто и стоик да си, лунатичната походка на Уитби започва да те влудява, да ти се струва, че разни неща те гледат. Губиш усет къде си по отношение на каквото и да било, даже на собственото си тяло… Наистина ли вървиш или стоиш неподвижно, а само мозъкът ти си мисли, че краката ти се повдигат, падат и отново повдигат?

Докато съпротивлението не се стопява като отдавна сдържан дъх и двамата заедно прекрачвате през вратата и се озовавате в Зона X. Уитби ходи на четири крака, прегръща земята и се тресе конвулсивно; ти го вдигаш, за да не залитне по случайност в грешна посока и да изчезне завинаги. Той се задъхва, и двамата се задъхвате от свежия въздух, докато се аклиматизирате към него.

Такова синьо, безоблачно небе. Пътека, която би трябвало да ти е много позната, но все пак не си виждала забравения бряг от десетки години. Ще ти трябва малко повече време, за да го възприемеш като свой дом. Разпознаваш пътеката по-скоро от снимките и разказите на участниците в експедициите, знаеш, че е била тук преди първите нашественици, че е била използвана от дедите ти и че дори сега е оцеляла, макар и обрасла, като част от Зона X.