Джефф Вандермеер - Приемане

Приближаваш се, привлечена от невъзможното нещо, и сядаш на стъпалото до него.

Очите му са затворени. Лицето му е осветено от тъмносиньо сияние, излъчвано отвътре, сякаш кожата му е свалена и тялото му е поресто като вулканичен камък. Слял се е със стената или стърчи като нейно продължение, което всеки миг би могло да се скрие обратно в нея.

— Истински ли си? — питаш ти, но той не отговаря.

Протягаш към него треперещата си ръка, поразена от това видение; искаш да знаеш каква е кожата му на допир, макар да се боиш, че докосването ти може да го превърне в прах. Пръстите ти се плъзват по челото му — грапаво, влажно усещане, като шкурка под дебел слой вода.

— Помниш ли ме?

— Не трябва да си тук — казва Сол Еванс тихо. Очите му са затворени, не може да те види, но ти знаеш, че те вижда. — Махай се от скалите. Приливът наближава.

Не знаеш какво да отвърнеш. Дълго време няма да знаеш. Отговорила си преди много години.

Вече чуваш масивния, всепоглъщащ тътен на някакъв мощен двигател долу, бързото въртене на странни орбити, и светлината, онази невъзможна разцъфнала светлина, която се движи, променя, превръща се в нещо друго.

Очите му внезапно се отварят, бели на фона на мрака. Същият е, както когато го видя за последен път — не е остарял, а ти си пак на девет, и светлината отдолу се издига към теб, носи се над стъпалата, все по-бързо; някъде отгоре чуваш далечното ехо от виковете на Уитби от върха на кулата, който сякаш крещи и за двама ви.

Броненосците съсипват градината, но не ми се ще да ръся отрова. Храстите с морско грозде искат подрязване. До утре трябва да направя списък с проблемите по поддръжката. Пожар на остров Фейлиър, вече докладван и несъществен. Забелязани: албатрос, неидентифицирани чайки, рис (надничащ от палмовата горичка на изток, вперил очи в един турист, който така и не го видя), някаква мухоловка, стадо делфини, плуващи стремглаво на изток след барбуните в плитчините.

Тялото също може да бъде пътеводна светлина, Сол знаеше това. Фарът е фиксирана светлина с фиксирана цел, а човекът — подвижна. И хората излъчват светлина по свой начин, греят на километри разстояние на предупреждение, покана или просто трепкащ сигнал. Отварят се, за да се превърнат в сияние, или помръкват. Понякога обръщат светлината си навътре, така че отвън да не се вижда, просто защото нямат друг избор.

— Глупости — рече Чарли през нощта, докато Сол му говореше нещо подобно, след като правиха секс. — Да не вземеш да станеш поет?

Сол за първи път го беше убедил да дойде във фара — наистина рядко събитие, защото у Чарли още имаше някаква плашливост и несигурност. Пребиван от баща си и изритан от къщи, през последвалите двайсет години той все още не беше излязъл докрай от черупката си. Така че това беше забележителна крачка напред и Сол беше щастлив, че му е дал поне малко чувство на сигурност.

— Идеята е от една проповед на баща ми. Най-хубавата му.

Той размърда ръка, за да усети евентуалния дискомфорт от случката с растението. Никаква следа.

— Липсва ли ти понякога? Проповедничеството? — попита Чарли.

— Не, тъкмо работя над нещо за Леката бригада.

Онези двамата все още провокираха у него далечна, но остра тревога. Какво излъчваха, което да не можеше да види?

— А, за онези ли? — Чарли се прозя престорено и се обърна по гръб. — Що не ги оставиш на мира? Откаченяци. Ти също. — Само че казано с любов.

А по-късно, докато се унасяше, добави:

— Не е глупаво. Това със светлината. Хубава мисъл е. Може би.

Може би. На Сол му беше трудно да познае кога Чарли говори искрено за тези неща. Понякога животът им между чаршафите изглеждаше загадъчно, сякаш нямаше връзка с живота във външния свят.

Случва се други хора да ти дадат светлината си и да започнат да трепкат едва видимо, ако никой не се погрижи за тях. Защото са ти дали твърде много и не са оставили нищо за себе си.

Накрая в църквата и той се чувстваше като фар, останал без светлина, освен едно малко, немощно пламъче в сърцето му — в начина, по който думите грееха от устата му, и почти нямаше значение каква светлина създават, дори за паството му, защото хората не го слушаха, а го гледаха. Пък и странно беше това паство, привличаше с еднаква сила хипита и тесногръди пуритани, защото той черпеше и от Стария завет, и от деизма, и от езотеричните книги, които намираше при баща си. Нещо, което старецът не беше изчислил: че книгите му ще насочат Сол към неща, които никак няма да му харесат. Библиотеката на баща му беше по-либерална от баща му.