Джефф Вандермеер - Приемане

— Какво? — Сол пусна лопатата. — Как така гори? — Доколкото знаеше, там нямаше никого, освен членовете на Леката бригада, но в задълженията му влизаше да докладва всички инциденти, включително пожарите.

— Не целият , само част от него. Нека да го видя! Имало дим и всичко.

Тръгнаха нагоре. Сол я държеше със здравата си, лепкава ръка и й казваше да внимава по стълбите, като през цялото време се чудеше дали не трябва да се обади на някого за пожара, преди да го е потвърдил.

Когато стигнаха на върха и дръпнаха покривалото на обектива, за да надникнат през телескопа, предназначен предимно за гледане на звезди, Сол видя, че момичето е право: островът гореше. Или по-точно разрушеният фар беше в пламъци — островът беше на няколко мили от тях, но през телескопа се виждаше достатъчно ясно. Червеникав, но предимно тъмен пушек. Като от погребална клада.

— Дали има загинали?

— Там не ходи никой.

Освен „странните хора“, както ги наричаше Глория.

— Кой тогава го е запалил?

— Не е задължително някой да го е запалил. Може да се е случило от само себе си.

Но и на него не му се вярваше. Виждаше нещо като лагерни огньове, от които се издигаше черен дим. Нима бяха част от контролирано изгаряне?

— Може ли да погледам още?

— Разбира се.

Дори след като Глория го измести пред телескопа, на Сол му се струваше, че продължава да вижда тънките езици от дим на хоризонта, но това несъмнено беше илюзия.

Странността не беше нещо ново за остров Фейлиър. Ако човек слушаше Стария Джим или някои от другите местни хора, митовете за забравения бряг винаги включваха и този остров, още отпреди да се провали последният от поредицата опити за заселването му. Грубите, недовършени постройки от камък и дърво в града, изолираността на острова, начинът, по който морските пътища вече бяха започнали да се променят още преди години, докато фарът още се изграждаше, като че ли ясно предвещаваха участта му.

Прожекторът на фара на Сол някога беше красил разрушената кула на острова. Според някои това беше знак за прокоба, последвала фара на сушата, може би заради епичната история по преместването на четиритонната леща, по време на която изви внезапна буря и небето бе прорязано от мълнии, а лещата едва не потопи кораба, който я превозваше, докато стигне до сушата, носейки светлината, която инак би могла да го спаси.

Докато Глория още беше залепена за телескопа, Сол забеляза нещо странно на пода, до основата на прожектора, от вътрешната му страна спрямо морето. Малка купчинка стъклени люспи, които блестяха върху тъмните дървени дъски. Какво беше това, по дяволите? Да не би тези от Леката бригада да бяха счупили крушка или нещо подобно? После му хрумна нещо друго и като се наведе леко, той повдигна покривалото на лещата точно над стъклените люспи. Естествено. Стъклото близо до стойката беше повредено. Точно така предполагаше, че би изглеждала дупка от куршум, само че по-малка. Огледа „изходното отверстие“. Тънките като косъмчета пукнатини приличаха на корени на растение. Не забеляза други щети по гладката фрактална повърхност.

Не знаеше дали да се ядоса или просто да го добави в списъка с неща за поправка, защото нямаше да попречи на работата на фара. Дали го бяха направили Хенри и Сюзан? Нарочно, поради несръчност или по грешка? Сол не можеше да се отърси от ирационалното чувство за скрити връзки, от усещането, че нещо се е изплъзнало от това място.

Стълбището под него закънтя, разнесоха се гласове — два чифта стъпки, две глави. Леката Бригада, Хенри и Сюзан. Той импулсивно дръпна покривалото на лещата и разпиля стъклените люспи с обувката си, от което, колкото и да е странно, се почувства като съучастник.

Когато се появиха, Сол не можеше да упрекне Глория за погледа, който им хвърли от мястото си пред телескопа — като дива котка с настръхнала козина. И той се чувстваше по същия начин.

Хенри отново беше облечен така, сякаш отиваше на среща в града. Сюзан изглеждаше напрегната, може би защото този път тя мъкнеше цялото оборудване.

— Закъснявате — каза Сол, без да успее да скрие нотката на разочарование в гласа си. В лявата си ръка Хенри стискаше дръжката на нещо като метално куфарче с инструменти и го поклащаше леко напред — назад. — И какво е това? — Не го беше виждал преди.

— А, нищо, Сол — отвърна Хенри с широка усмивка, както винаги. — Просто малко инструменти. Отвертки и тем подобни. За поправка на разни неща. — Или за взимане на проби от първокласна леща, отървавала се от вандализъм вече над век.