Джефф Вандермеер - Приемане

— Имаш ли представа какво става? — попита Брад.

— Колкото и ти. От пожарната казаха, че няма проблеми. — Когато говореше с Брад, нещо в гласа му се променяше, изведнъж добиваше южняшки акцент, което го дразнеше.

— Може ли да се кача и да погледна през телескопа? — И той като Глория нямаше търпение да види единственото вълнуващо нещо, което се случваше този ден.

Преди Сол да успее да отговори, Хенри и Сюзан се спуснаха към тях.

— Време за снимки — рече Сюзан с широка усмивка. Носеше обемист фотоапарат с телеобектив, преметнала широката му лента около врата си, което й придаваше още по-детински вид.

— Защо са ви снимки? — попита Глория.

Сол щеше да зададе същия въпрос.

— Просто за архива — отвърна Сюзан отново с широката си, поглъщаща усмивка. — Правим фотокарта на района и събираме информация за хората, които живеят тук. Пък и денят е прекрасен.

Само дето се беше смрачило под сивата сянка на облаците, които вероятно щяха да се извалят по-навътре в сушата.

— Да, какво ще кажете да снимам вас, асистента ви и… момиченцето, предполагам? — продължи Хенри, без да обръща внимание на Глория, вперил смущаващо съсредоточен поглед в Сол.

— Не съм сигурен — отвърна той неохотно, ако не за друго, то заради настойчивостта им. Освен това му се искаше да се измъкне от Брад, който нямаше нищо общо с формалната длъжност „асистент“.

— Аз пък съм — измърмори Глория, като ги гледаше убийствено. Сюзан направи опит да я погали по главата. Отначало момичето изглеждаше така, като че ли ще я ухапе, после с типичния си маниер изръмжа и се отдръпна.

Хенри пристъпи към Сол.

— Как би изглеждала снимка на фара без пазача му? — попита той, но не прозвуча въпросително.

— По-хубава?

— Знам, че сте били проповедник на север — продължи Хенри. — Но ако се тревожите за хората, които са останали в миналото, недейте — няма да бъде публикувана.

Това извади Сол от равновесие.

— Откъде знаете?

Но Брад, вдъхновен от това откритие, се намеси, преди Хенри да е отговорил.

— Ех, този Сол. Истински главорез. Издирват го в десет щата. Ако го снимате, свършено е с него.

Толкова ли важно беше наистина? Макар да беше оставил недовършена работа на север, не беше избягал, нито пък снимката щеше да излезе във вестниците.

Вятърът духаше на силни пориви. Вместо да спори, Сол извади шапката си от задния джоб. Можеше поне малко да го скрие… макар че защо му беше да се крие? Ирационална мисъл. И вероятно не първата ирационална мисъл на пазач на фара на забравения бряг.

— Кажете „зеле“. Кажете „няма тайни“. Бройте до три.

Няма тайни ли?

Брад реши да заеме стоическа поза, която може би беше предназначена да подразни Сол. Глория драматично ги накара да чакат, докато нахлупи качулката си върху главата, а после изтича до скалите в знак на протест, убедена, че Сюзан няма да успее да я хване в кадър. Покатери се върху камъните с гръб към тях, после се обърна и с радостни викове се спусна надолу, като безпричинно крещеше: „Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“

Започна броенето, а Сюзан застана неподвижно, притихна и с леко огънати колене като моряк на кораб, даде сигнала.

— Няма тайни! — подрани Брад с ентусиазъм, за който можеше да съжалява поради досието си на наркоман.

Блесна светкавицата; в периферното зрение на Сол се понесоха черни петънца, събраха се и се задържаха по-дълго от обикновено.

Бяха изстреляни нагоре по този ужасен коридор между света и Зона X сред липса на въздух, която стъписа Контрол, докато силният сблъсък с тялото на Призрачната птица и тежестта на раницата, която го дърпаше надолу, не го принудиха да се бори срещу това, което парещите му очи и душащото го гърло му казваха, че е солена вода. Беше успял въпреки изненадата да затвори уста и да не обръща внимание на мехурчетата, които се събираха над главата му. Съумя да потисне паниката и писъка си, за да свикне, доколкото можеше, с усещането за хиляди грапаво-гладки повърхности до себе си, които напомняха на вратата, превърнала се в стена, врязваха се в пръстите му, шибаха го по ръцете и краката, като че ли бяха торнадо от лъскави остриета, а Уитби и Лаури, и Грейс, и майка му шпионката, и цялата проклета агенция крещяха „Скачай!“ през безбройните сребристи отражения. Докато дробовете му се пълнеха с вода. Докато се бореше да се отърве от коварната раница, но да не изгуби документа на Уитби в нея; докато се мъчеше да напипа страниците, някои от които се пръснаха във водата, а другите потънаха в тинята заедно с раницата; като тежка хартиена каша, като подгизнал надгробен камък.