Джефф Вандермеер - Приемане

И така — съвсем лесно — той изгуби контрол.

На четвъртия ден в Зона X Контрол вървеше след Призрачната птица сред високата трева, озадачен, объркан, прималял, уморен; нощите така бъкаха от насекоми, че не можеше да спи от рева и жуженето им. Потънал в мислите си, върху света извън Зона X беше започнало да се разлива широко, невидимо петно, като вода, процеждаща се от дъното на пробита чаша.

Най-лошото беше гравитационното притегляне, което Призрачната птица упражняваше върху него, дори когато беше безразлична или нощем се притискаха един в друг, за да се стоплят. Неочакваната нежност и опиянение от случайното докосване. Но посланието й към него в мига, в който той пресече някаква граница и тя се отдръпна, беше ясно и категорично. Затова той продължи да мисли за себе си като за Контрол, просто от необходимост, за да се опита да си върне донякъде дистанцията и визията за целта. Да си я представи отново в залата за разпити в „Съдърн Рийч“, да си спомни как я гледаше през еднопосочното стъкло.

— Как може да си толкова весела? — попита я той веднъж, след като тя енергично отбеляза намалялата храна и вода, а после посочи едно врабче и с глас, изпълнен с почти религиозен екстаз, обясни, че в големия свят този вид е изчезнал.

— Защото съм жива — отвърна тя. — Защото се разхождам из природата и денят е прекрасен.

Докато говореше, го гледаше косо; Контрол си помисли, че се пита дали той ще издържи. Осъзна, че целите им може би се разминават, че може да са се събрали, само за да се разделят отново, и че трябва да бъде готов за това. Ехо от объркани полеви задачи. От думите на майка му: „Оперативната вреда от един случай може да се всели в съзнанието като призрак“. Чудеше се дали по-баналните неща, които тя казваше, имат скрит смисъл или цел.

Свободата може да те отдалечи, не да те приближи към това, което търсиш. Научаваше го тук, извън всички стандартни методи за разузнаване, в пустош, която не разбираше. Подготвен бе за Зона X горе-долу толкова, колкото и за Призрачната птица, а може би двете в крайна сметка бяха едно и също. Защото съществуваха заедно, но сами, вървяха по пътека, която се промъкваше между задушените от тръстики езера, катранено черни или зелени като отраженията на дърветата, събрани в островчета между тръстиките… той най-после имаше свободата да я пита, каквото поиска, но не го направи. Защото всъщност нямаше значение.

Вместо това от време на време пъхаше ръка в джоба си и стисваше фигурката от баща си, която бе взел от камината в малката къщичка на хълма в Хедли. Гладките й линии, загатнатата заплаха от треска на дървесината под боята го успокояваха. Фигурка на котка, която избра, за да му напомня за отдавна изгубения Чори, който сега без съмнение блажено ловеше плъхове из храсталаците.

Вместо това се потопи, макар и с негодувание срещу притегателната им сила, в ново изследване на спасените страници на Уитби, „страниците за тероара“, въпреки че бяха нещо по-лично от това. Котва, мост към спомена му за останалата част от ръкописа, изгубен в морето. Ако ги използваше, за да разговаря с Призрачната птица, то беше отчасти за облекчение или разсейване от близостта й и начина, по който безкрайните тръстики, свежият въздух и синьото небе се съюзяваха, за да направят истинския свят далечен, незначителен, въображаем като сън. Когато всъщност той беше най-важното нещо.

Някъде там майка му се бореше за кариерата си в Централата, което беше синоним на борбата срещу настъплението на Зона X. Някъде се откриваха нови фронтове и Зона X напредваше по начини, които може би дори не отговаряха на досегашните й характеристики. Как би могъл да знае? Може би от небесата падаха самолети, а тази не-мисия и желанието му да я следва вече беше провал.

Цитираше по памет доклада на Уитби, както си го спомняше и перифразираше:

— Нима са издали присъда без процес? Решили са, че не може да има преговори и споразумения?

— Това може да е по-близо до истината или поне до някакъв вид истина — отвърна Призрачната птица.

Беше ранният следобед, а по наситено синьото небе се плъзгаха дълги тесни облаци. Блатото беше като живо, огласяно от странни звуци и птичи песни.

— Осъден от чуждоземни заседатели — каза Контрол.

— Надали. Безразличие.

— И за това пише: „Ще бъде ли това окончателното смирение на човека? Че дърветата и птиците, лисицата и заекът, вълкът и еленът… стигат до точка, в която дори не ни забелязват, защото сме преобразени.“