Джефф Вандермеер - Приемане

— Абсолютно прецакан — усмихна се тя.

— Странно, нали? Странно място.

Да бъдеш изтръгнат от самия себе си, дори да не го искаш. Изведнъж го обзе спокойствие, каквото не бе изпитвал, откакто се озова тук. Всичките му неуспехи изглеждаха приглушени и неясни зад някаква друга граница.

Тя го гледаше преценяващо.

— Трябва да продължим. Но ти можеш да продължиш да четеш.

Подаде му ръка, за да му помогне да стане; здравата й хватка му вдъхна повече увереност от каквито и да било думи.

— Това е адска катастрофа — каза той. — Чета ти последната воля и завещание на един глупак.

— Какво друго забавление ни остава тук?

— Права си.

Контрол не й беше казал за странната стая на Уитби, нито за подозренията си, че ученият е бил проводник на Зона X. Не й бе казал и за последните отчаяни моменти в „Съдърн Рийч“, когато границата се премести. И с това, че не й каза тези неща, разбра по-добре лъжите на майка си. Тя се бе опитала да прикрие ядрото на решенията си, криейки или размивайки фактите. Но трябва да е била достатъчно мъдра да разбере, че въпреки мотивите си, въпреки лабиринта, всеки пропуск оставяше знак за присъствието си.

„Как се обновява То, ако не чрез нашите действия? Чрез нашия живот?“, попита Уитби, който продължаваше да живее чрез Контрол, въпреки че вероятно беше мъртъв или нещо по-лошо.

Тя обаче не го слушаше; нещо в небето отново бе привлякло вниманието й; той знаеше, че не може да са щъркели и този път, хванал бинокъла си, скочи да види какво гледа. Когато го откри, няколко пъти настрои фокуса, защото не бе сигурен, че вижда правилно.

Но виждаше съвсем правилно.

Високо горе, в потъмняващата синева, се носеше нещо, което напомняше на прокъсани, дрипави знамена. Дълги, широки, неземни… Движеха се много високо, много далеч… Контрол си мислеше за невидима, разкъсана найлонова торбичка, изтърбушена, удължена, носеща се в небето… само че това беше нещо по-плътно и част от небето. Контрол се присви от тази текстура, от едновременното му съществуване и несъществуване, ръката му потрепери, схвана се, кожата му изстина от спомена за стената, която не е стена. Стена, която диша при докосване.

— Долу! — каза Призрачната птица и го накара да приклекне до нея в тръстиката. Контрол вече усещаше сиянието в себе си — стегнато, изпънато, дърпащо, сякаш някой дърпаше кожата, теглеше я към небето, което не беше просто небе. Така го теглеше, че ако Призрачната птица не го бе задържала, щеше да се изправи. Лежеше на земята, благодарен за тежестта й до себе си, признателен, че не е сам.

Небето беше тропосано с кошмарен шев, който се къдреше, потъваше, издигаше, а после се чу страшен шепот, който прониза не само ушите му, а цялото му същество, сякаш нещо физическо го беше проболо. Той проклинаше, замръзнал, наблюдаващ, уплашен. „Вълнистите линии, които са там и не са там.“ Ред от доклада на Уитби, който не бе споделил досега, защото не го разбираше. В съзнанието му изплуваха образи от филма на първата експедиция.

— Не мърдай — прошепна Призрачната птица в ухото му. — Не мърдай.

Тя прикриваше тялото му със своето, опитваше се да изглежда така, сякаш той не е там.

Контрол се стараеше дори да не диша, да стане толкова неподвижен, като че ли е мъртъв. Докато нещото се виеше и движеше в небето, той чуваше къдренето, потъването и издигането му като следи от платно, докато не рискува да погледне и видя как някакво напрежение го замразява на място и за миг то се разтегна, изпънато като кожа, почти крехко, неогъващо се.

А след това, с едно последно спускане и изкачване, присъствието се приближи до тях, премигна и изчезна или просто се изплъзна от въздуха и небето стана същото като преди.

Контрол не разполагаше с думи за това, нито свои, нито на Уитби. Това не беше мъртва диорама. Не беше отвратителен скелет на непознат мъж. Вече всичко изглеждаше възможно. Всичко можеше да се случи. Той стисна здраво фигурката на Чори. Толкова здраво, че едва не проби кожата му.

Останаха така, докато по вече коварното в очите на Контрол небе се разстла буря и през тъмносивия му цвят проблесна мълния, гръм, а сред дъждовните капки, които ги намокриха до кости, ги шибаха хлъзгави неща като попови лъжички и после изчезваха в пръстта наоколо, докато двамата се мъчеха да се заслонят под разкривените, почернели шубраци от дървета с листа като ками. Поповите лъжички приличаха повече на живи ручейчета с размерите на кутрето му. Контрол неволно си помисли, че те падат от шевовете в небето, които някак са се разпаднали на милион малки парченца, и че това също е част от екосистемата на Зона X.