Джефф Вандермеер - Приемане

Още една полузапомнена фраза, реалното, превръщащо се в полуреално. Но баща му винаги беше ценил смелостта повече от автентичността.

— Виждаш ли онзи елен там, отвъд канала? Определено ни забелязва.

— Забелязва ни или ни забелязва ?

И двата сценария биха хвърлили в ужас майка му, шпионката, която никак не се погаждаше с природата. Както впрочем всички в семейството му. Не си спомняше да са имали истински излети в гората, само ходеха за риба и киснеха до огнищата в разни бунгала през зимата. Изобщо, беше ли се губил досега?

— Ще се преструваме, че е първото, тъй като нищо не можем да направим за второто.

— Или това — продължи Контрол. — Или това: „Или сме се върнали назад във времето и някакво същество или импулс от миналото ни презарежда, когато ударим спирачки.“

— Глупаво — рече Призрачната птица, захапала стръвта.

— В природата е същото като в човешките градове. Старото съществува редом с новото. Инвазивните видове се интегрират с местните или ги изместват. Пейзажът, който виждаш наоколо, е същият, като да гледаш стара катедрала до небостъргач. Нали не вярваш в тези глупости?

Погледна я с, както се надяваше, предизвикателно изражение, което не издаваше, че самият той е започнал да се съмнява в Уитби, макар да не спираше да рецитира евангелието му. Премълчаваше цитатите, които можеха да го отведат до нещо по-значимо, за да може да поразмишлява повече над тях, да внесе в тях собственото си мнение.

— Опитвам се да отделя безсмисленото от полезното. Да стигна до нещо, докато се влачим към острова.

Не успя да се сдържи да не изпълни думата „остров“ с жлъч. Дядо Джак щеше да се чувства по същия начин, неспокоен и напорист, само и само да се противопостави на Призрачната птица.

— Успяла ли е някоя експедиция да стигне до острова? — попита тя с явното желание да отклони темата.

— Дори да е успяла, в „Съдърн Рийч“ не са научили за това. Не е било приоритет.

Може би твърде много нови въпроси.

— Защо е цялото това фокусиране върху фара и топографската аномалия, а не върху острова?

— За това питай предишния директор. Или Лаури.

— Никога не съм виждала Лаури — отвърна тя, сякаш това отменяше съществуването му.

Истината беше, че Лаури прозвуча нереално и на Контрол, когато спомена името му на това място. Но Лаури не допускаше да бъде изтикван настрани и пренебрегван и продължаваше да кръжи в периферното му зрение като величествена, демонична прашинка. Появяваше се всеки път, когато Контрол се притеснеше, че може би още е на мисия, която се е загнездила толкова дълбоко в черепа му, че не може да я извади. Непознати команди, съобщения, заповеди, импулси, които не бяха негови и можеха да бъдат активирани от други.

— Мислим за машини, не за животни. Врагът не обръща внимание на машините.

Харесваше му думата „враг“: кристализираше и фокусираше вниманието му по-добре от „Зона X“. „Зона X“ беше само феномен, наложен на човечеството, като климатично явление, а „враг“ създаваше намерение и фокус.

Тя се изсмя над израза машини, не животни .

— Определено разбира и обръща внимание на машините. По-добре от нас самите. — Тя се спря и се обърна с лице към него, за да подчертае думите си; излъчваше нещо като гняв. — Още ли не си разбрал, че това, което причинява тези неща, може да манипулира генома, да постига чудеса с мимикрията и биологията? Че знае какво да прави с молекулите и мембраните, че вижда през нещата , изучава ги и после се отдръпва? Че за него, образно казано, смартфонът е прост като стрела с кремъчен връх, че сетивата му са толкова усъвършенствани и сложни, че инструментите ни, начините, по които записваме вселената, вероятно са доказателство за нашата примитивност. Може би дори не мисли, че ние притежаваме съзнание или свободна воля — не и според неговите критерии за тези неща.

— Ако е така, защо изобщо се занимава с нас?

— Вероятно се занимава, колкото може по-малко.

Има ли нещо в крайчеца на окото ти, което не можеш да извадиш?

— Затова се отказваме. Живеем на острова, правим си шапки от листа, вадим плячка от морето.

Строим си къщи от ребрата на чудовищата от сънищата на Контрол. Слушаме музиката за танци, която сами сме създали, и пием лунна светлина, дестилирана от отровни треви. Извръщаме се от реалния свят, защото той вече не съществува.

— Китът може да нарани друг кит със сонара си — продължи тя, сякаш не го бе чула. — Може да си говори с друг кит на шейсет мили разстояние в океана. Китът е интелигентен също като нас, но по начин, който ние не можем нито да измерим, нито да разберем. Защото ние сме тези невероятно тъпи инструменти. — Пак същата идея. — Или поне ти си такъв?