Джефф Вандермеер - Приемане

Може би не го измърмори под носа си, може би той си въобразяваше.

— Ти Му симпатизираш. Харесваш Го.

Евтин изстрел, който не можа да сдържи.

Много често през последните четири дни имаше чувството, че пресича някоя от диорамите от музея по естествена история, които толкова обичаше — любопитни, очарователни, но не съвсем истински или поне не съвсем истински за него. Дори ефектите още да не се бяха проявили, той беше обсебен, заразен, пресъздаден. Дали неговата съдба беше да стане стенещо същество в тръстиките и после — храна за червеите?

— В бележките на Уитби много се говореше за имитациите — подметна малко по-късно той, лукаво, да я изпробва. Най-вече защото вниманието й беше някъде другаде, приковано в небето. Може би просто за да види колко безразлична може да бъде към собственото си положение. И със съвсем малка доза отмъщение, което също не можеше да сдържи. Защото нямаше никаква логика в отиването до острова.

Тя не отговори нищо и той сам си измисли цитат, но още докато го изричаше, изпита угризение:

— „Отношението, в което съвършената имитация се превръща в онова, което наподобява, по някакъв странен, но статичен процес разкрива определена истина за света. Въпреки че по дефиниция не може да бъде оригиналът.“

Никаква реакция.

— Ами това? „Когато срещнеш себе си и видиш двойник, който си ти самият, ще изпиташ ли съчувствие или желание да унищожиш копието? Ще отсъдиш ли, че е нереално, ще го разкъсаш ли като картонен макет?“

Още една измислица — Уитби изобщо не споменаваше двойниците, нито веднъж в целия документ.

Тя спря и се обърна към него. Както винаги, му беше трудно да не отмести поглед.

— От това ли се страхуваш, Контрол? — Каза го без особена жестокост или страст. — Защото мога да използвам хипноза върху теб.

— Ти също може да се поддадеш на хипноза — каза той с надеждата да я отблъсне, макар да знаеше, че рано или късно ще се наложи да го хипнотизира, точно както го беше направила в тунела към Зона X. Хвани ме за ръка. Затвори очи . Имаше чувството, че безкрайно изпълзява от устата на огромна мастилено черна змия, че „вижда“ хриптящия звук дълбоко в гърлото й, а от всички страни, през натъртващия мрак, който го обгръщаше, го гледаха левиатани.

— Не мога.

— Но ти си двойникът, копието — притисна я той. — Може би копието няма същите защитни механизми. При това още не знаеш защо.

Самата тя му го беше казала.

— Пробвай ме — каза тя с дълбоко ръмжене. Спря се, погледна го и хвърли раницата си на земята. — Давай, опитай. Кажи го. Кажи думите, които мислиш, че ще ме унищожат.

— Аз не искам да те унищожавам — отвърна тихо той, без да я поглежда.

— Сигурен ли си? — Тя се приближи. Усещаше потта й, виждаше как се повдигат раменете й, полусвитата лява ръка. — Сигурен ли си? Защо не ме инокулираш, щом не си сигурен? Бездруго се разкъсваш между желанието си към мен и съмнението дали съм човек, така ли е? Създадена от врага. Несъмнено враг. Но не можеш да се овладееш.

— Аз ти помогнах в агенцията.

— Недей да благодариш на хората, че си вършат работата. Ти ми го каза.

Той направи неуверена крачка назад.

— Аз съм тук, Призрачна птицо, и отивам на място, където не исках да ходя. Следвам някого, когото не съм сигурен, че познавам.

И все пак пътеводна светлина, което го изпълваше с негодувание. Нищо не можеше да направи.

— Това са глупости. Много добре знаеш коя съм или би трябвало да знаеш. Страхуваш се, също като мен.

Така беше. Тук той нямаше никакви защити, срещу каквото и да било.

— Не мисля, че ти си с врага — каза той, но сега думата „враг“ прозвуча грубо и неоправдано. — И не мисля за теб като за копие. Наистина.

Раздразнено, макар и отстъпчиво, или поне така му се стори.

— Аз съм копие, Джон. Но не съвършено. Аз не съм тя. Тя не е аз. Знаеш ли какво бих казала, ако я видя очи в очи?

— Какво?

— Бих й казала: „Ти допусна много шибани грешки. Допусна много грешки, но аз все пак те обичам. Ти си развалина и откровение, а аз не мога да бъда нито едно от тези неща. Мога само да разнищя всичко сама.“ А после, доколкото я познавам, тя ще ме погледне странно и ще вземе тъканна проба от мен.

При тия думи от гърлото му се откъсна бурен смях. Той се плесна по коляното.

— Права си. Сигурно си права. Точно така ще направи. — Той седна на земята, а тя остана на мястото си, скована като страж. — Аз не съм подготвен за това място. Напълно съм прецакан. Дори да бяхме тръгнали към фара.