Джефф Вандермеер - Приемане

В къщата няма мъртви тела, но какво си си мислила? Че ще я намериш сгушена на това място, увита в пашкул, който да я спаси от бедствието, променило света около нея? Майка ти никога не е била такава. Ако е имало нещо, с което да се бие, е щяла да се бие. Ако е имало на кого да помогне, е щяла да му помогне. Ако е можела да избяга, за да се спаси, е щяла да се спаси. В сънищата ти тя е устояла, също като теб, с надежда за избавление.

Докато седиш във фоайето на „Стар Лейнс“ и пишеш нещо, къщата се връща в спомените ти в странни моменти, заедно с фара. И това обсебващо желание, което като силно течение те завлича във водата, тази потребност да знаеш, надделяваща над страха. Шумът от среднощните вълни на прилива, прозорецът в стаята ти в дървената къща на майка ти, от който морето под лунната светлина изглеждаше като множество метално сини линии, притиснали помежду си тъмната вода. Понякога тези линии биваха прекъснати от нейната фигура, която се разхождаше по брега късно среднощ, будна от мисли, които никога не споделяше, обърнала лице към водата. Сякаш още тогава е търсела отговора, който ти търсиш сега.

— Какво е това място? — пита отново Уитби. — Защо сме тук?

В гласа му проличава напрежение.

Ти не му обръщаш внимание. Иска ти се да му кажеш, че си израснала тук, но той вече е преживял твърде голям шок, а и все едно, като се върнете, ще трябва да се разправяш с Лаури и Агенцията. Ако се върнеш.

„Виждаш ли онази обрасла сянка? Това беше моята стая — би му казала, ако можеше. — Родителите ми се разведоха, когато бях на две. Татко си тръгна — той всъщност беше нещо като дребен мошеник — и мама ме отгледа, само зимните ваканции прекарвах при него. Докато не останах там завинаги, защото вече не можех да се прибера вкъщи. Той ме лъжеше за причината, докато не пораснах, и може би е бил прав. Цял живот съм се чудила какво би било да дойда отново тук, на това място. Понякога дори съм си въобразявала, че ще намеря някакво съобщение, нещо, което мама предвидливо е сложила в метална кутия или е скрила под камък. Някакъв знак, защото и сега имам нужда от послание, от знак.“

Но в къщата няма нищо, нищо, което да не знаеш, а зад гърба ти стои фарът и ти се присмива. „Нали ти казвах.“

— Не се притеснявай, скоро се прибираме — казваш на глас. — Само фарът и се прибираме.

Оставяш най-хубавото за десерт. Или най-лошото? Каква част от едно детство може да бъде унищожена или изкривена, преди новите пластове да изместят спомените?

Минаваш покрай Уитби — отривисто — защото не искаш да види, че си разстроена, че Зона X отново те смазва.

Малкото останали дъски скърцат и въздишат в неравна симфония. Птичките чирикат неспокойно в храстите, гонят се и спираловидно се издигат към небето. Скоро ще завали, хоризонтът прилича на смръщено чело, на разгневен овен, устремен към брега. Можели ли са да го видят, поне Хенри? Или е било невидимо? Отведнъж ли ги е връхлетяло? Като дете проумяваше само, че майка ти е мъртва; години трябваше да минат, преди да започнеш да мислиш за смъртта й в други измерения.

Пред очите ти е само изражението на Сол последния път, когато го видя като дете, и последният ти дълъг поглед към забравения бряг през прашното задно стъкло на колата, която сви от черния път, излезе на шосето и далечните вълни на морето се скриха.

Снощи забелязани два товарни кораба и един катер на бреговата охрана. Нещо голямо на хоризонта — може би нефтен танкер? „А това велико и пространно море! Там плават кораби.“ 3 3 Пс. 103:25-26. Б.пр. Западната сирена още не е наред — разкачена жица? Не ми е добре, затова отидох на лекар. Късно следобед излязох на разходка. Забелязах: вирджински бухал върху костенурка, опитваше се да я изяде. Не знаех какво е. Първо се притесних. Стори ми се нещо странно с пернато тяло и брониран пън. Бухалът само ме погледне, не литна, докато не го пропъдих от костенурката.

Жестове на любов и добрина. Безполезното чувство на вина.

Понякога му липсваха проповедите — ритъмът им, начинът, по който вадеше думите от себе си и ги разпращаше навън, без да прекъсва дълбоката връзка помежду им. Можеше да назове едно нещо и то да проникне в съзнанието на толкова много хора. Но дойде моментът, когато не му останаха думи, когато разбра, че се наслаждава на ритъма на изреченията си повече, отколкото на смисъла им; и тогава за известно време се изгуби в безкрайното море на съмнението, убеден, че се е провалил. Защото се бе провалил. Адските пламъци и апокалиптичните видения, надвисналата заплаха, че демоните ще унищожат света, не могат дълго да крепят човека, без да му отнемат нещо. Накрая той не знаеше какво иска да каже и в какво вярва, така че се отказа от всичко с едно продължително отърсване от целия си живот и избяга колкото можа по-далеч на юг, на колкото можа по-усамотено място. Избяга и от манипулативния си и едновременно с това завистлив баща, който трудно можеше да се понесе за дълго: един тъй далечен мъж, излъчващ толкова малко светлина, сега трябваше да разкрие пред Сол само тези емоции, които не желаеше.