Джефф Вандермеер - Приемане

— Сигурен ли си, че не са избягали от някоя лудница?

Сол се засмя, защото тъкмо предишното лято двама пациенти от санаториума в покрайнините на Хедли бяха успели да избягат и да стигнат до забравения бряг, за да се радват почти две седмици на свободата си, докато полицията не ги залови.

— Ако разкараш лудите, тук няма да остане никой.

— Освен мен — напомни му Чарли. — Освен мен и може би теб.

— Освен птиците, елените и видрите.

— Освен хълмовете и езерата.

— Освен змиите и стълбите.

— Какво?

Дотогава обаче се бяха разпалили твърде много под чаршафите, така че можеха да кажат всичко и го правеха.

Всъщност Глория го накара да отиде на лекар. Рано следобед на другия ден, докато Хенри и Сюзан бяха горе във фара, а той — долу, тя се появи като вярна сянка. Той беше толкова свикнал с нея, че ако не беше дошла, сигурно щеше да си помисли, че нещо не е наред.

— Различен си — отбеляза тя и Сол се позамисли.

Този път тя се бе облегнала на бараката и го гледаше как прекопава градината. Доброволецът Брад беше обещал да му помогне, но така и не дойде. Слънцето над главите им приличаше на огромен разтекъл се жълтък. Вълните устремено вибрираха в съзнанието му, макар и приглушени. Едното му ухо беше запушено, откакто се събуди, без съмнение, защото бе спал на него. Може би наистина беше твърде стар за тази работа. Може би неслучайно пазачите на фарове се пенсионираха на петдесет.

— С един ден по-стар и по-умен — отвърна той. — А ти не трябва ли да си на училище? За да поумнееш и ти.

— Учителите имат друга работа.

— Пазачите на фарове също — изпъшка той, като заби лопатата в пръстта. Усещаше кожата си еластична, безформена, а някакъв тик постоянно трепкаше под лявото му око.

— Тогава ми покажи как и ще ти помогна.

При тия думи той спря, облегна се на лопатата и се вгледа продължително в нея. Ако продължаваше да расте, някой ден от това момиче можеше да излезе нелош футболен защитник.

— Искаш ли да станеш пазач на фар?

— Не, искам да работя с лопата.

— Че тя е по-голяма от тебе.

— Отиди да вземеш друга от бараката.

Да. Тази славна барака, в която имаше всичко… освен когато го нямаше. Той погледна нагоре към кулата на фара, в която Леката бригада сигурно вършеше невъобразими неща със светлинното тяло.

— Добре — съгласи се той и й донесе една по-малка лопата.

Тя отблъсна опита му за обяснения какво да прави с нея, застана до него и започна непохватно да я боде в земята и да пръска буци наоколо, а той благоразумно се отдалечи. Веднъж вече го беше удряла лопата по главата поради близостта до един свръхентусиазиран помощник.

— Защо си различен? — попита тя прямо, както винаги.

— Казах ти, не съм различен. — Малко по-троснато, отколкото му се искаше.

— Напротив — настоя тя, без да обръща внимание на тона му.

— Заради тресчицата — каза той накрая, за да прозвучи по-просто.

— От треските боли, но най-много да ти потече малко кръв.

— Не и от тази — възрази той и отново преви гръб над лопатата. — Тази беше различна. И аз не разбирам какво става, но виждам разни неща в крайчеца на окото си.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Добре.

— Майка ми е лекар.

— Вярно.

Майка й беше педиатър, или някога бе работила като такъв. Не беше едно и също. Въпреки че и без разрешително даваше съвети на жителите на забравения бряг.

— Ако аз бях различна, щях да отида.

Различен. В какъв смисъл „различен“?

— Ти живееш с нея.

— Е, и?

— Защо си дошла всъщност? Да ме подлагаш на разпит ли?

— Мислиш си, че не знам какво значи да подлагаш някого на разпит, нали? — каза тя и се отдалечи.

След като Хенри и Сюзан си тръгнаха, Сол се качи на върха на фара и се вгледа в богатия контраст между пясъка и морето, в дълбоките бронзови отблясъци на следобедното слънце. От това място грееше светлина в бури и предизвикани от човека катастрофи, в спокойни времена и катаклизми. Светлина, която бликаше като водопад и дори сама се прекъсваше. Светлина, която пулсираше и трепкаше, притегляше мрака към себе си и го разпръсваше.

Той стоеше тук и първия път, когато видя Хенри; доста месеци бяха минали оттогава. Мъчителните стъпки на Хенри през пясъка към фара бяха пародия на напредъка; той затъваше, залиташе и се бореше за всяка крачка. Мижеше срещу светлината, вятърът заплашваше да отскубне ризата му, която беше толкова широка, че гърбът й се издуваше назад и наляво като платно, обезумяло от желание да се освободи. Зад нея се криеше Сюзан, която Сол в първия момент не бе забелязал. Бекасите дори не си бяха направили труда да се пръснат с обичайното си тракане пред Хенри, а вместо това бяха предпочели да продължат да кълват пясъка, и чак в последния момент да разперят крила и да избягат от тромавото чудовище. В този момент Хенри приличаше на непохватен богомолец, дошъл на поклонение.