Джефф Вандермеер - Приемане

Вътре във фара вместо стълбите, водещи нагоре, Сол намери широк тунел, спускащ се в земята — невъобразима спирала, която се виеше все по-надолу.

Зад него Луната се напълни с кръв и полетя към Земята сред тъй горещи пламъци, че той усети топлината им. Мъртвите и умиращите бяха подели вика на настъпващото забвение.

Той затвори вратата след себе си и пое по неочаквания път, водещ надолу, като плъзгаше ръка по леденостудената стена. Виждаше стъпала толкова далеч под себе си, че или сам се наблюдаваше от голяма височина, или тялото му беше станало високо като фара; а след всяка стъпка се разкриваха нови и нови етажи.

Хенри обаче продължаваше да върви до него, нежелан, а стълбите се пълнеха с вода, която прииждаше на силни вълни и с яростен звук, и скоро голяма част от тялото му вече бе потопена, фината риза на Хенри се изду, но Сол продължи да слиза, докато водата покри и главата му и не можеше да диша; олюлявайки се, отвори очи, за да види огненото зелено злато на думите върху стената, които се появяваха пред погледа му, изписвани от невидим писец.

Макар да знаеше, че думите идат от него, че винаги са идвали от него, че излизат беззвучно от устата му. И че говори вече от дълго време; че всяка дума разнищва мозъка му по малко и облекчава напрежението в черепа му. А това, което се криеше долу, каквото и да бе то, чакаше цялото му съзнание да се обели като ябълка. Ослепителна бяла светлина, растение с листа, оформящи неравен кръг, бодлива треска, която не беше треска.

Когато се събуди, седеше на стол пред фара. Нямаше представа как се е озовал там. Думите бяха живи в него — проповед, която излизаше, независимо дали я желаеше. Независимо дали щеше да го погуби.

Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите.

Малко след бурята пътеката, по която вървяха, зави обратно към морето по склона на разпилените покрай брега възвишения. Влажната земя, споменът за тъмните ручейчета, придаваха на новозасятата почва почти радостен вид. Пред тях се разстилаха зелените контури на сушата, осветени от тъмното златисто сияние на късния следобед. Нищо зловещо не се бе завърнало в небето, но сега вървяха през свят на разрушени неща, на полускършени силуети на фона на блестящия хоризонт.

— Какво е станало тук? — попита Призрачната птица, преструвайки се, че това е негова територия. Може би беше.

Контрол дълго време не каза нищо, сякаш вече не вярваше на думите. Или беше започнал да цени отговорите, които му даваше мълчанието.

Но тук се бе случило нещо лошо.

В търсене на път към брега, по който да не се издерат в тръстиките и кактусите, нямаха друг избор, освен да навлязат в спомена за касапницата. Стара гума, пълна с кал, стърчащ от нея ботуш. Матов отблясък от автоматична пушка, скрита във влажната трева. Следи от запалени и набързо потушени огньове, вдигнати палатки, после и съборени и разкъсани — видно бе, че от военното командване не е останало нищо.

— Това не е работа на бурята — отбеляза тя. — Това е старо. Кои са били?

Отговор отново не последва.

Стигнаха до върха на леко възвишение. Долу лежаха останките на камион, два джипа, единият от които напълно изгорял, почти разпаднала се ракетна установка. И всичко това нежно обгърнато, потънало в мъхове, треви и пълзящи растения. Смущаващи намеци за пожълтели кости сред парцали от избелели зелени униформи. Единствената миризма беше едва доловимото ухание на лилаво-белите диви цветя, които кимаха ожесточено на вятъра.

Беше спокойно. Призрачната птица беше спокойна.

— Не може да са войници, заварени тук от разширяването на Зона X, освен ако тя по някакъв начин не ускорява разложението.

Тя се усмихна, благодарна, че чува гласа му.

— Да, много са стари.

Повече я интересуваше обаче друг елемент от картината, която се бе разкрила пред очите им.

Плажът и успоредната му ивица земя бяха претърпели някакво катастрофално събитие, бяха се издълбали и преобразили, така че сега една огромна бразда на брега беше пълна с дълбока вода, а по затревената пръст от другата й страна се простираха големи следи или просто ефектът от ускорена ерозия. Пред очите й изплува видение на нещо чудовищно, което се измъква на брега, готвейки се за нападение.

Той посочи големите ровове.

— От какво са?

— Торнадо?

— Нещо е дошло от морето. Или… това, което видяхме в небето?

Вятърът развя малък прокъсан оранжев флаг, забит на кол в земята близо до съборените палатки.