Джефф Вандермеер - Приемане

— Нещо разярено, бих казала аз.

Любопитно. На брега, скрита зад туфа морски овес, намериха гребна лодка, изтеглена над края на прилива. Веслата си бяха на мястото. Изглеждаше така, сякаш отдавна стои там и ги чака. Смесица от тъга и безпокойство обзе Призрачната птица. Може би лодката е била оставена за биолога, но вместо нея я намериха те. Или съпругът на биолога не е успял да стигне до острова и тази лодка го доказваше. Независимо от това, тя не можеше да разбере смисъла й, освен че с нея можеха да стигнат до другия бряг.

— Имаме достатъчно време — каза тя.

— Сега ли искаш да отидем? — попита невярващо Контрол.

Може би беше глупаво, но тя не искаше да чака. Имаха още един час истинска светлина и после ореола на сенките, преди да се спусне самият мрак.

— Предпочиташ цяла нощ да спиш при скелетите ли?

Тя знаеше, че вече изобщо не му е до спане, защото е започнал да получава халюцинации. Падащите звезди се превръщаха в бели зайчета, изпълваха небето и само петна от тъмнина насичаха скачащите им форми. Страхуваше се, че съзнанието му играе номера, за да прикрие нещо още по-тревожно, което само тя виждаше.

— Ами ако е дошло от сушата?

Тя му го върна:

— Ами ако е някъде зад нас в блатата? Лодката е здрава. И имаме време.

— Не ти ли се струва подозрително, че лодката ни чака просто ей така?

— Може би за първи път имаме късмет.

— А ако нещо изскочи от водата?

— Ще гребем назад. Бързо.

— Смел ход, Призрачна птицо. Смел ход.

Тя обаче се страхуваше също колкото него, макар и не от същите неща.

Докато потеглят, слънцето вече беше започнало да залязва над огромната издигната част от брега, а после и зад редицата от пясъчни наноси. Водата блестеше като тъмно злато. Небето сияеше в наситено розово, нащърбено само по края от сиво-синкавия здрач. Над главите им летяха пеликани, кралски чайки гравираха въздуха с остри математически уравнения, а гларусите кръжаха, напрягайки крила срещу вятъра.

От ударите и пръските на веслата им се образуваха малки златисти водовъртежи, които постепенно се сливаха с огледалното течение. Носът на лодката излъчваше груб прагматизъм, който на фона на цялата тази светлина изглеждаше много сериозен на Призрачната птица, като че ли това, което правеха, притежаваше някакъв особен смисъл. Движенията им вдъхваха цел, гребането — успокоение. Те трябваше да гребат към острова; това бе тяхната участ — да бъдат тук, на това място. Тревогата й, че може да намерят биолога и съпруга й на острова, да стоят там и да я гледат, се преобърна или заличи, изгуби се, поне временно, във водата.

Дългата, широка ивица от зелено, която всъщност бе островът, от това разстояние изглеждаше неравна и рошава заради шепата високи дъбове и борове, които прорязваха хоризонта заедно с разрушената кула на фара. Затворено между тях: спокойното неподвижно небе и вечно неспокойното море, и островът, искрящ, нито близо, нито далеч, заобиколен от оптично изкривяване, сякаш излъчваше силна топлина. От двете страни между тях се плъзгаха тесни, скалисти островчета с разкривени борове; силуетите на тези аванпостове бяха разширени от неравната сиво-черна линия на колонията от стриди, стърчащи изумително бели от мъртвите черупки, разтворени от птиците.

Не разговаряха, дори когато се налагаше да коригират курса леко на запад, за да избегнат внезапните плитчини, или когато силен порив на течението и вълните, разбиващи се над носа, ги принуждаваха да гребат по-енергично. Чуваше се само неговото несдържано пъшкане и нейното тежко дишане, в ритъм с движенията на веслото й и лекото потропване на неговото в ръба, защото не успяваше да замахва със същата плавност като нея. В миризмата на потта му и саламурената вода, в този внезапен остър мирис, почти аромат, се усещаше искрено усилие. Обтягането на трицепсите и предмишниците й, докато напрягаше мускули. Последващата приятна болка, която й показваше, че това е усилие, че е истинско.

С отслабването на светлината морето постепенно съблече златистия си блясък, а въгленочерната сянка на лодката се сля с тъмносините багри, превземащи морето, и лилавите пръски на небето. С настъпването на сумрака нещо в гърдите й се отпусна и тя започна да гребе още по-спокойно и силно, поради което Контрол я погледна намръщено през рамо. Усещаше кратките му, преценяващи погледи и понякога се обръщаше, за да ги притъпи или неутрализира.

Разрушеният фар ставаше все по-голям на фона на задълбочаващата се нощ. Макар опустошен и обрулен от ветровете, ерозията и бурите, той продължаваше да ги зове като маяк, да излъчва усещане за живот, което тя не можеше да пренебрегне. В него имаше нещо особено, благородно едва ли не, нещо в студа и сенките на дърветата; въпреки всичко фактът, че това място още съществува, я изпълваше едновременно с тъга и гордост. Неочаквано чувство. Дали и биологът се бе чувствала така, ако е идвала тук? Не мислеше така. Биологът със сигурност би видяла първо всичко, което го заобикаля.