Джефф Вандермеер - Приемане

— Значи, нищо?

Изпита облекчение и радост, че не се е разкарвал до Блийкърсвил. Сега имаше толкова много време, което можеше да прекара с Чарли. Да хапнат скариди в някое крайпътно заведение. Да пият бира и да играят на дартс. Да отидат в мотел и да не забравят да поискат двойно легло.

— Кръвното ти е високо и имаш малко температура, но това е всичко. Яж по-малко сол. Повече зеленчуци. Ще те прегледам пак след няколко дни.

Когато си тръгна, се чувстваше по-добре; беше спазарил комбинирано заплащане — двайсет долара плюс обещанието да закове няколко разхлабени дъски на верандата, евентуално и още някакви дреболии.

Но по пътя към фара, докато мислено прехвърляше списъка със задачи, облекчението и енергичността му избледняха, изместени от промъкналото се съмнение. В дъното на всичко стоеше мисълта, че е отишъл на лекар като половинчато решение на по-голям проблем и само се е уверил, че няма да получи лесна диагноза, защото не ставаше дума за нещо просто като кърлеж или грип.

Нещо го накара да погледне назад, към остров Фейлиър, чиято далечна сянка на запад изглеждаше повече като остра извивка на бреговата линия. Там мигаше слаба червена светлина, която беше твърде високо, за да идва от нещо друго, освен от контейнеровоз, и присветваше на твърде неравни интервали, за да не е управлявана ръчно или с импровизирани средства. Местоположението му на хоризонта подсказваше, че идва от остров Фейлиър, вероятно от разрушения фар.

Светлината излъчваше шифър, който той не познаваше — съобщение от Хенри, което не искаше да получава.

Когато се прибра, звънна на Чарли, но той не отговори; сети се, че приятелят му е нощна смяна и ще лови октоподи, сепии и камбала — от тези приключения, които най-много обичаше. Сол си приготви набързо вечеря, почисти и подготви светлинното тяло. През нощта не се очакваха кораби, а прогнозата беше за спокойно море.

Залезът вещаеше красота: здрачаващото се небе вече беше осеяно със звезди. Преди да включи фара, Сол поседя няколко минути, загледан в тях и в наситено синьото небе наоколо. В такива моменти наистина се чувстваше така, сякаш живее на края на света. Сякаш беше сам по начина, по който искаше: когато сам избере, а не когато светът му го налага. Но не можеше да не забележи малката червена точка, пулсираща откъм острова, макар и засенчена от толкова много далечни слънца.

После светна лъчът и скри червената светлина, а Сол се отдръпна и седна на най-горното стъпало, за да наблюдава няколко минути работата на прожектора, преди да слезе да се погрижи за другите си задачи.

В нощите, когато фарът работеше, не биваше да спи, но в един момент осъзна, че е заспал на стъпалото и че сънува, и че не може да се събуди и не бива да се опитва. Затова и не го направи.

Звездите вече не грееха, а летяха и се стрелкаха из небето така устремено, че не можеше да ги проследи. Имаше чувството, че нещо далечно се е доближило, че самите звезди са се придвижили насам, защото ги виждаше като нещо повече от малки точици светлина.

Вървеше по пътеката към фара, но луната кървеше в сребърния си кръг и той знаеше, че със Земята се е случило нещо ужасно, щом Луната умира и всеки момент ще падне от небето. Океаните бяха станали гробища от боклук и всевъзможни мръсотии, изхвърляни някога в света на природата. Войните за оскъдните ресурси бяха превърнали цели страни в пустини на смърт и страдание. Бяха плъзнали безброй болести и животът беше започнал да мутира в други форми, които стенеха и скимтяха в мръсните, опожарени останки на някога могъщи градове, осветени от лумналите огньове, в които пращяха димящите кости на странни, разкривени трупове.

Тези тела лежаха проснати по земята около фара. Дълбоки бяха раните им, ярка кръвта им и силни стоновете, внезапни и безполезни като насилието, което продължаваха да упражняват един върху друг. Но докато вървеше между тях, Сол имаше чувството, че те съществуват някъде другаде, и само някакъв скрит импулс, като космично течение, ги тласкаше да се проявят на това място, край тъмната кула на фара, обгърната в спирала от сенки и пламъци.

От този пейзаж се появи и Хенри — на вратата на фара, със зловеща усмивка на лицето, която ставаше все по-широка, докато не изкриви челюстта му. От него изригнаха безмълвни думи: И Бог каза: да бъде светлина. Бог го каза, Сол, и дойде отдалеч; дома Му го няма, но целта Му остава. Защо Го лишаваш от новото Му царство? Тези думи бяха обвити в такава тъга, че Сол потръпна от тях, от Хенри. Докосваха всичко, което бе оставил зад гърба си.