Джефф Вандермеер - Приемане

Когато се премести, всичко се промени. В някои отношения се чувстваше много по-различно на юг, отколкото на север. Самият той беше много различен, защото беше щастлив, затова не искаше да признае нито болест, нито нищо друго, намекващо за промяна в нещо тъй съвършено.

Но седмица след случая в двора, докато лежеше в леглото с Чарли, усети странна безчувственост — епизод от може би десетина минути, в който сякаш се отдели от тялото си. Или смущаващите моменти по време на разходките си по брега в околностите на фара, когато уж трябваше да се оглежда за нарушители, но всъщност с удоволствие наблюдаваше птиците.

Поглеждаше към морето и виждаше разни неща, които плуваха в периферното му зрение и които не можеше да си обясни като петънца от слънцето. Дали беше параноя или някакво упорито съмнение, опит на част от мозъка му да съсипе всичко, да го направи нещастен, да го принуди да се лиши от живота, който си бе създал тук?

На фона на този развой присъствието на Леката бригада ставаше все по-нереално, а в дните след снимката беше настъпило някакво временно примирие, взаимно споразумение да не се обвиняват взаимно. Той поправи повредата на лещата, почисти стъклото и си каза, че всеки има право на втори шанс.

Някои от срещите им обаче продължаваха да го изпълват с отчаяние.

Днес например той влезе в собствената си кухня и завари Сюзан да си прави сандвичи без никакво притеснение. Шунката и сиренето му бяха извадени на плота, заедно с белия му хляб, лука и един домат от градината. Сюзан седеше на високото столче под странен ъгъл, с един изправен крак, стъпил на пода, и един свит, което го подразни още повече. Като че нарочно беше застанала така сковано, в поза, толкова изкуствена за нея, колкото изглеждаше за него.

В този момент влезе и Хенри и изпревари въпросите на Сол, като изнесе лекция за това, че не бива да се приемат чуждите вещи за даденост. Че не се правят сандвичи, без първо да попиташ, което изглеждаше едновременно нахално и тривиално.

После почти небрежно попита:

— Тук не стават странни неща, нали, Сол? Наблизо или далеч?

Това не можеше да не предизвика горчива усмивка. Всички знаеха историите с призраци за забравения бряг.

— Сигурно е съвпадение, но откакто откачи в двора онзи ден, показанията на уредите ни полудяха. Понякога изглежда така, сякаш апаратурата се е повредила, но ние я тествахме. Нищо й няма. Прав съм, нали, Сол?

Откачил бил. Хенри определено се опитваше да го предизвика.

— О, да, явно работи — опита се да прозвучи бодро Сол.

Всеки би сметнал Хенри за палячо, а непохватните му опити за разговор — признак на липса на социални умения. Въпреки това успяваше да подразни Сол, дори със самото си присъствие.

Затова той изрита и двамата навън, обади се на Чарли, за да го пита може ли да обядват заедно, заключи жилищните си помещения и подкара към бара, за да си почине.

Селският бар беше импровизирано заведение, чийто стил зависеше от хората, които в момента се навъртаха наоколо. Днес имаше барбекю и хладилник, пълен с местна бира. Хартиени чинийки от рождения ден на някое хлапе — торта със свещи на розов фон. Сол и Чарли седнаха отвън, на верандата, гледаща към морето, на една маса под избелял син чадър.

Говореха си за деня на Чарли на лодката и новодошлия, който си купи полуразрушена от ураган къща, и как Старият Джим трябва да ремонтира бара, защото „не е готино да имаш долнопробен бар на място без читави барове, с които да го сравниш“. И че може би трябва да видят тази рок банда, за която Чарли бе споменал. И че може би вместо това ще прекарат целия ден в леглото.

И че Леката бригада лази по нервите на Сол.

— Хенри е откачен — каза той. — Има поглед на луд погребален агент. А Сюзан го следва навсякъде по петите.

— Няма да се въртят вечно тук — успокои го Чарли. — Все някой ден ще се разкарат. Кретени. Кретенската бригада.

Забавно му беше да изпробва думите, вероятно защото и двамата вече бяха изпили по няколко бири.

— Сигурно, но ме побиват тръпки от тях.

— Възможно ли е да са тайни агенти от горското или службата за опазване на околната среда?

— Естествено, нали по цяла нощ изхвърлям отровни химикали.

Чарли се шегуваше, но забравеният бряг от десет-двайсет години наистина страдаше от хлабавите регулации на „невключена територия“. Дивата пустош криеше немалко ръждясали варели, част от които захвърлени в изоставени ферми, потънали в изгнили борови иглички.

По-късно продължиха разговора си в двустайната къщичка на Чарли надолу по улицата. Няколко снимки на семейството му, малко книги, полупразен хладилник. Нищо, което Чарли да не може да събере в една раница, ако реши да вдигне гълъбите оттук или да се премести да живее при някого.