Джефф Вандермеер - Приемане

Оставиха апаратурата си — металните кутии със странните уреди и циферблати. Почти като заплаха. Заплюване на мястото; правото на новите заселници. Ще се върнем. Сол не разбираше и половината от това, което гледаше, дори отблизо. Пък и не искаше — не желаеше да знае какво има от страната на свръхестественото и какво — от тази на научното. Пребиотични частици. Призрачна енергия. Огледални стаи. Лещата беше достатъчно чудо, като се имаше предвид какво прави, и без да се опитва да й придаде допълнително значение.

Коляното го болеше и скърцаше силно, докато преглеждаше оборудването на Леката бригада. Търсеше нещо, което знаеше, че вероятно няма да разпознае, и си мислеше как човек може да бъде повален от най-различни болежки, така че нищо няма да му стане, ако малко се погрижи за себе си. Особено като се имаше предвид, че Чарли е със седем години по-млад. Това обаче само прикриваше мисълта, която вече прозираше зад пристъпите на паника: че нещо наистина не е наред, че се чувства като чужденец в собствената си кожа, че сякаш нещо друго започва да наднича през очите му. Зараза — тази мисъл се промъкваше от време на време между будното състояние и съня, между съня и будното състояние, носеше се в браздата между двете.

Имаше чувството, че нещо все повече си идва на мястото, и това го объркваше и плашеше.

За щастие, майката на Глория, Труди Дженкинс, се съгласи да го приеме веднага, около час преди мръкване. Тя живееше на запад, в една отдалечена дървена къща, и Сол отиде дотам с пикапа. Паркира на черната алея, над която бяха надвиснали дъбове, магнолии и палми. Зад ъгъла надничаше верандата, която беше голяма почти колкото къщата и имаше гледка към плажа. Ако поискаше, Труди можеше да дава стая под наем за туристи през лятото.

Носеха се слухове, че е дошла на забравения бряг след споразумение с прокуратурата по обвинение в трафик на наркотици преди повече от десет години. Но каквото и да беше миналото й, тя имаше здрава ръка и трезва глава, и беше по-добре да отиде при нея, отколкото в клиниката на още петдесет мили навътре в сушата или при стажанта доктор, който от време на време посещаваше селото.

— Влезе ми едно парченце…

Другото беше, че с Труди можеше да говори за убождането. Беше пробвал с Чарли, но по някакви причини, които не можеше да проумее, колкото повече разговаряше с него, толкова по-силно ставаше усещането, че му натрапваше проблема си и не знаеше колко още ще понесе партньорът му.

Тази мисъл обаче го потискаше и след малко млъкна, без дори да спомене за плуващите в периферното му зрение неща.

— Мислиш, че нещо те е ухапало ли?

— Не, по-скоро ме убоде. Бях с ръкавица, но все пак не биваше да посягам. А може и да няма нищо общо.

Но как би могъл да знае? Моментът на усещането на неусещането — все към него се връщаше.

Тя кимна.

— Разбирам. Нормално е да се притесняваш при всички тези болести, които пренасят комарите и кърлежите. Нека да погледна дланта и ръката ти, да те прегледам и може би да успокоя тревогите ти.

Беше педиатър, но не му говореше като на дете. Умееше да опростява нещата и да стига до същественото, за което й беше признателен.

— Щерка ти често скита около фара — опита да завърже разговор той, докато сваляше ризата си, за да го прегледа.

— Да, знам. Дано не ти пречи.

— Не, само че много се катери по камънаците.

— Катерачка си е тя. Всичко иска да види.

— Може да е опасно.

Тя го изгледа остро.

— Предпочитам да ходи на фара и да се върти около хора, които познавам, отколкото да се запилее по някоя пътека.

— Така е — отвърна той; вече съжаляваше, че е повдигнал темата. — Има истински талант за разпознаване на изпражнения.

Труди се усмихна.

— От мен го е взела. Аз я научих на всичко за разните видове изпражнения.

— Ако някоя мечка се изсере в гората, Глория ще знае.

Майката се засмя.

— Може да стане учен, като порасне.

— Къде е сега?

Помисли си, че трябва да се е прибрала у дома, след като си тръгна от фара.

— До бакалията. Това момиче обича да ходи пеш навсякъде. Затова я пратих да купи мляко и разни неща за вечеря.

Бакалията, която се намираше в съседство с бара, също беше доста импровизирана.

— Нарича ме защитника на светлината.

Не знаеше откъде идва, но му харесваше.

— М-хм.

Труди се върна към прегледа.

Накрая рече:

— Не виждам никакви признаци за нещо нередно с ръката или дланта ти. Дори следа не е останала. Но е минала цяла седмица, може да се е заличила.