Джефф Вандермеер - Приемане

— В какво ще се превърнат тези неща според теб?

— В каквото се превръща всичко останало тук — отвърна тя, но това не беше никакъв отговор.

Когато бурята отмина, блатото оживя от птичите песни и гъргоренето на каналите, без нищо да липсва. Може би тръстиките изглеждаха по-жизнени, а дърветата — по-зелени, но това беше само ефект от светлината на слънцето, което изглеждаше далечно като целия свят.

След известно време двамата се изправиха. След известно време двамата мълчаливо продължиха по пътя си, като вървяха по-близо един до друг, отколкото преди.

Има едно място, което като дете наричаше най-далечната далечна точка — където можеше да се преструваш, че си единственият човек на света. Беше те малко страх да стоиш там, но и те изпълваше с особен покой, с чувство на сигурност. Отвъд тази точка, и в двете посоки, винаги се връщаше и още се връщаш. Но за един момент, дори сега, с Уитби до себе си, си толкова отдалечена, че на мили околовръст няма нищо и ти го усещаш. Усещаш го силно. Отначало си нервна, след това леко уморена, а после попадаш в тази съвършено неподвижна гледка, в която храсталаците се превръщат в мочурища, и сладководния канал — буфер между тях и соленото блато, а накрая идва и морето. Там, където преди се виждаха видри, сега се чуват дъждосвирци. Поемаш си дълбоко въздух и се отпускаш в пейзажа, тръгваш по брега на този земен рай, подмладен от съвършената му застиналост. Вече не чувстваш умора в краката си и не се боиш от нищо, дори от Зона X; не ти е останало място за спомен, мисъл и каквото да било друго, освен за този момент, и този, и следващия.

Скоро обаче това чувство изчезва и двамата с Уитби, оцелели от топографската аномалия, се озовавате сред останките на майчиния ти дом. Само един под и няколко стени с толкова избелели тапети, че шарката им не се вижда. Пропадналата, разбита веранда и очуканите, изгнили широки дъски, по които се стигаше до дюните, а оттам — до метално синьото море, което подмята бели гребени нагоре и отново ги придърпва към дълбините си. Може би не биваше да идваш тук, но имаше нужда от нещо поне малко нормално, нещо, което да извика в паметта ти онези дни, отпреди всичко да се обърка — дните, които тогава ти се струваха толкова обикновени.

„Не ме забравяй“, бе казал Сол тогава, сякаш говореше не само от свое име, но и от името на майка ти, и на целия забравен бряг. Вече наистина забравен — сега, когато Уитби стои в единия край, а ти — в другия, защото ти е нужно пространство. Той не е сигурен в теб и ти определено не си сигурна в него. Уитби искаше да се откажете след кулата, но ти нито за миг не помисли, че можеш да си тръгнеш просто така. Това някога беше твой дом и Уитби няма да те спре, колкото и да протестира, да хленчи и да се опитва да се измъкне, или да те умолява веднага да се върнете през границата.

„Къде ти е оптимизмът сега?“, иска ти се да го попиташ, но той така или иначе не е в твоя свят.

Някога, отдавна, на пода в къщичката са били напалени един-два огъня — в бившата дневна, под заслона на една от провисналите стени. Черните петна са доказателство, че дори след настъпването на Зона X тук известно време са живели хора. Дали майка ти е палила тези огньове?

Подът е покрит с мъртви бръмбари, размазани на лъскави изумрудени парченца, а петролно зеленият мъх и дебелите пълзящи растения образуват хаотично море. В храстите навън подскачат мушитрънчета и дървесници, кацат на перваза на зиналия прозорец, който гледа към сушата, после отлитат. Същият прозорец, обърнат към обраслата в треви и храсти алея, през който се взираше в очакване на баща си.

Отдавна ръждясали и изгнили консерви и дебел пласт от пръст, изригваща от ъглите през проядените дъски или това, което е останало от тях. Аномалията на напуканите, стари, трудно разпознаваеми чинии, натрупани в мивката, паднала от собствената си тежест и преобразена от плесента и лишеите; изгнилите шкафове отдолу.

Усещаш съжаление за нещо, което си допуснала да потъне в забвение. Никой никога не казва на експедициите, че тук са живели хора, че са работели тук, напивали са се тук, слушали са музика тук. Хора във фургони, бунгала и фарове. По-добре да не мислят, че е имало хора, да си го представят празно… но сега ти се иска някой да запомни, да се знае какво е изгубено, дори и да е било съвсем малко.

Уитби стои като натрапник, докато ти оглеждаш наоколо; знае, че криеш нещо от него. Равната, мрачна линия на устните му, негодуванието в погледа му — естествени ли са или Зона X вече го обръща срещу теб? Когато изскачаш от кулата, избягала от онова, което се е надигнало с такава скорост към теб, го намираш все така пищящ, да бръщолеви за нещо, което го е нападнало. „Нямаше никакъв звук. Нищо. После… една стена зад гърба ми, която мина през мен. И изчезна.“ Но след това не каза нищо повече, а и ти не сподели какво си видяла, преди да прелетиш през последните стъпала към светлината. Може би и двамата сте убедени, че другият няма да повярва. Може би и двамата искате първо да се върнете в света.