Джефф Вандермеер - Приемане

По-слабата тъмнина между очертанията на острова и морето се бе превърнала в разнебитен кей, издигнат под лек наклон от морето, така че половината от него беше потопен, а брегът от двете му страни беше изкуствено съграден от бетон и камъни. Нямаше и помен от пясъчна ивица, докато далеч на запад не зърнаха матово бялата усмивка на извивката на брега.

Фарът не светеше, но шумните птичи ята, настанили се в дърветата за през нощта, се мъчеха да надвикат вълните и дрезгавите им крясъци се носеха през воя на вятъра. Траекториите на прилепите в небето приличаха на маршрут, начертан от пиян навигатор, а телцата им случайно и непредвидимо скриваха звездите.

— Нямаш ли чувството, че някой ни наблюдава? — прошепна тя.

— Не.

Гласът му беше пресипнал, като че не бе спирал да й говори — ефект от вятъра и соления въздух.

— Аз имам.

— Птици. Прилепи. Дървета.

Само че го каза твърде пренебрежително. Той също не вярваше, че са само птиците, прилепите и дърветата.

Гърлените плисъци на водата, докато изтикваха лодката към кея, вълните, които обливаха камъните долу, а после се отдръпваха, скърцането на дъските, когато стъпиха на покритата с тях пътека. Безименните птици по дърветата замлъкнаха, но от разни страни на обраслата околност на фара продължаваше да се носи пулсиращо крякане. Някъде отвъд него — целенасочените стъпки на средноголям бозайник, проправящ си път сред храсталаците. А над тях се издигаше бледият, почти светещ нащърбен шип на фара, обгърнат от тъмното небе и звездите, подредени около него, сякаш е центърът на вселената.

— Ще прекараме нощта във фара, а на сутринта ще претърсим.

Беше по-топло, отколкото в морето, но все пак хладно.

Тя знаеше, че тясната пътечка през високите треви, която се виждаше под лунната светлина, не може да му е убягнала. Само редовно преминаване по нея би могло да й попречи да обрасне.

Контрол кимна с неразгадаемо в мрака изражение и се наведе да вземе една пръчка. Размаха я. Нямаха оръжия — отдавна бяха изхвърлили малкото си съвременни вещи в знак на признание за странните ефекти на Зона X; оставили си бяха само едно фенерче. Глупаво и неуместно би било да го включат сега. Призрачната птица обаче имаше ловен нож и го извади.

Входът на фара се намираше откъм сушата и пътеката водеше право към него. Оригиналната врата липсваше, но на нейно място беше поставена масивна дървена преграда; Призрачната птица бавно разпозна в нея врата от конюшня или нещо подобно. С известно усилие я избутаха настрани и застанаха на прага. Вътре миришеше на разложение и наноси. Но по-свежо, отколкото очакваше.

Тя запали клечка кибрит и видя централното стълбище — полускрито от сенките и долепено до стените, голо като гигантски тирбушон, издигащо се от средата на приземния етаж към огромния отвор горе. В най-добрия случай беше нестабилно. В най-лошия всеки момент щеше да пропадне.

— Може и да издържи на тежестта ни — каза Контрол, сякаш прочел мислите й. — Строено е така, че носещите стени да поемат по-голямата част от натоварването. Но е доста зле.

Тя кимна; сега забеляза стоманените пръти, които го пронизваха, и този скелет й вдъхна малко повече увереност.

Клечката угасна. Тя запали нова.

Приземният етаж беше посипан с мъртви листа и накършени клонки; катакомба от малки стаички, скрити от погледа. Гол под от бетон с белези от откъртените дъски.

Клечката угасна. Стори й се, че чува звук.

— Какво беше това?

— Вятърът?

Не беше сигурен.

Тя запали нова клечка.

Нищо. Никой.

— Просто вятърът. — В гласа му се четеше облекчение. — Само ще преспим или първо ще огледаме стаите отзад?

— Ще огледаме, не искам изненади.

Вятърът откъм стълбището отново угаси клечката.

— Трябва да направим нещо с този кибрит — измърмори той.

Тя запали нова и изпищя; Контрол до нея се стъписа.

На средата на стълбите седеше сянка, насочила пушка към тях. Постепенно различиха чернокожа жена във военна униформа, с набита фигура и къдрава, късо подстригана коса.

— Здравей, Контрол — каза тя, без да обръща внимание на Призрачната птица.

Тя обаче я позна от първия разпит в „Съдърн Рийч“.

Грейс Стивънсън, помощник-директорът.

Тайната лаборатория на Лаури, в една мрачна част на източния бряг, с каменисти плажове и бодливи жълтеещи треви, е изградена върху скелета на стара военна база. Тук Лаури усъвършенства неврологията и техниките си за кондициониране — или промиване на мозъци, както биха се изразили някои. От върха на покритото с мъхове възвишение, изкопано отвътре за неговото командване, той управлява странен свят от някогашни сребърни мини, разпилени по поляните долу, и ръждясващи оръдейни платформи от войни, водени преди седемдесет години. Поръчал е да му направят копие на фара в Зона X, както и на базовия лагер, дори с дупка в земята, която би трябвало да отговаря на малкото налична информация за „топографската аномалия“. Знаеше го, още преди да те повика, и във въображението ти този фалшив фар и фалшив базов лагер изглеждат злокобно, почти свръхестествено. В действителност обаче, когато заставаш до Лаури и оглеждаш територията му през дългата пластина от затъмнено стъкло, имаш по-скоро усещането за филмов декор — сбор от предмети, които без анимацията на параноята и страха на Лаури, без проекцията на неговия разказ, биха били инертни и жалки. Не, осъзнаваш ти, дори не и филмов декор. По-скоро карнавал в морски курорт през зимата, извън сезона, когато дори плажът е поема за самотата. Колко ли самотен е Лаури тук, заобиколен от всичко това?