Джефф Вандермеер - Приемане

— Искаш ли да знаеш кое е смешното? Кое е най-смешното?

— Не.

Ето, започва се. Като досаден дядо на семеен празник. Всеки път едно и също.

— Още тогава. Още тогава обърка всичко. Ако си беше „признала“ на интервюто, сигурно пак щяха да те вземат. Можеше да те наемат. Можеше да го направят, защото познаваха стария директор. Да, сигурно от някаква извратена симпатия, все едно взимат специално, интелигентно лабораторно животинче — особено, великолепно бяло зайче, например. И да, никога нямаше да станеш директор, но тази работа все едно е гадна. Както сама установяваш. И ще продължиш да установяваш. Проблемът сега обаче е, че измамата продължи твърде дълго. И какво, по дяволите, да правим.

От твоя гледна точка проблемът е повече настоящето, отколкото миналото. Времето, когато можеше да се опитваш да удържаш Лаури или да му влияеш, отдавна е отминало. Откакто се изкачи до Централата и бе канонизиран, не можеш да го докоснеш.

Този човек, човекът, който ти беше преди Агенцията, беше внимателен — много внимателен в опитите си да стигне до момента, в който да направи нещо безразсъдно — например да пресече границата към Зона X.

Баща ти беше параноик по отношение на правителството; от време на време се захващаше с нещо сенчесто, с което да допълни почасовата си работа като барман. Не искаше сериозни ангажименти. Не искаше проблеми. Затова държеше правителството настрани; не ти каза, че майка ти вероятно е мъртва и че ти сигурно никога няма да се върнеш на забравения бряг, докато не му се наложи. Подучи те да отговаряш уклончиво на мъжете, които дойдоха да те разпитват за майка ти — така за нея щяло да бъде по-добре. И да избягваш всичко, което би могло да хвърли светлина върху неговите „бизнес начинания“.

„Не го знаеш, защото си много малка — гласеше обичайната лекция, — но политиците вършат големите далавери. Правителството е най-големият крадец на всички времена. Затова полагат толкова усилия да хващат крадците — не обичат конкуренцията. Не щеш това на гърба си цял живот, само защото си се озовала в неподходящ момент на неподходящо място.“

Когато най-после ти каза, че нея вече я няма, ти плака цял месец, въпреки че изражението на баща ти, мрачното предупреждение, предпазливостта, с която се случваше всичко във вашия постоянно местещ се дом, те учеха на мълчание.

С времето споменът за майка ти избледня — както когато вече не знаеш дали наистина си преживяла някой образ или момент или си го видяла на снимките, които баща ти държеше в една кутия от обувки в килера. Не както когато държиш нещо близо, вместо да го отблъскваш. Гледаше снимките на майка си — на верандата с приятели, с чаша в ръка, на плажа с баща ти — представяше си, че тя ти казва: „Не ме забравяй“, и се срамуваше, когато в съзнанието ти отново и отново се връщаше лицето на пазача на фара.

Започна свое собствено разследване — отначало предпазливо, после все по-решително. Откри, че съществува нещо, наречено „Съдърн Рийч“, посветено на изчистването на „екологичното опустошение“ на някогашния забравен бряг, сегашната Зона X. Папката ти с изрезки от книги, вестници, списания, а по-късно разпечатки от интернет стана толкова дебела, че едва я отваряше. Преобладаваха конспиративните теории и спекулациите с официалната версия на правителството. Истината винаги изглеждаше мъглява и разфокусирана, сякаш нямаше нищо общо с това, което беше видяла, с чувството, че пазачът на фара беше станал различен .

През първата година в колежа осъзна, че искаш да работиш за „Съдърн Рийч“, каквато и да бе тяхната роля, а наследеният от баща ти усет подсказваше, че миналото ти ще бъде пречка за това. Така че смени името си, нае частен детектив, който да ти помогне да прикриеш другите си следи и продължи следването. Когнитивна психология, специализация по психология на възприятията и втора специалност организационна психология. По ред причини се омъжи за човек, когото не обичаше, петнайсет месеца по-късно се разведе и почти пет години работи като консултант. През цялото това време не спираше да кандидатстваш в Централата, като старателно попълваше всички отговори така, че да те назначат в „Съдърн Рийч“.

Тогавашният директор, бивш служител на военноморските сили, обичан от всички, но не достатъчно силно, така и не те интервюира. Направи го Лаури, който още беше в Агенцията и имаше свои собствени планове. Той обичаше да се сдобива с власт по косвени пътища. След официалната среща в кабинета му отидохте в края на двора и проведохте съвсем различен разговор.