Джефф Вандермеер - Приемане

— Седни, нека да ти сипя едно питие.

Много типично за Лаури, но ти не сядаш и учтиво отказваш питието, загледана в брега, в морето. Денят е сив и противен, а според прогнозата може дори да превали сняг. Водата изглежда мазна от крайбрежното замърсяване, матовата светлина хвърля многоцветни дъги по неподвижната й повърхност.

— Не? Е, аз все пак ще ти налея.

Пак много типично за Лаури, а ти ставаш по-напрегната с всеки изминал миг.

Стаята е тясна; стоиш до прозореца зад дълъг, нисък лимоненозелен диван със стоманена рамка, покрит с психеделични оранжеви възглавници. Има формата на неравни, отпуснати гърди, а на тавана висят редици от по двайсет порцеланови фасонки, извити според кривата на хълма. Светлината им се топи по диваните, масите и дървения под на меки, застъпващи се кръгове. Стъклената плоскост, запечатваща стаята отзад, е огледална; проектира образите ти и те предпазва от истината, че това всъщност не е салон за гости и ти не си дошла по покана, а по заповед. Иначе казано, намираш се в стая за разпити.

Изисканият Лаури, тъй различен от недодялания Лаури, наведен диагонално напред от стола си към дивана, цяла вечност съсредоточено вади ледени кубчета от кофичката на стъклената маса и ги пуска едно по едно в чашите — дзън… дзън… Внимателно отваря бутилка уиски, подпира гърлото на ръба на чашите и налива по два пръста.

Лаури, приведен над задачата си, оставя мига да се проточи още повече. Златната му грива сега е по-скоро сребриста; оставил я е по-дълга. Решителната, солидна глава върху дебелата шия, характерните черти на лицето, които му служат добре: груби красиви линии, както казват хората, като астронавт или старомодна кинозвезда. Хората, които никога не са виждали снимки на Лаури след първата експедиция в Зона X, онова съсухрено, необръснато лице, все още белязано от срещата с кошмара на неизвестното, Лаури, отишъл някъде, където никой друг не е стъпвал. „Достоен мъж“, харизматичен и прям. Макар и леко напълнял, с малко тлъстинки около корема, още има известен чар. Въпреки лявото око, което се върти като малка планета, мъчеща се да излети от орбитата си, притегляна от нещо извън кадъра. Тези светли, пронизителни сини очи. Една идея по-светли и цялата му харизма щеше да се изгуби — решителният нос, почти карикатурно твърдата брадичка като бреговата линия на уверена страна, щяха да бъдат уронени от прекалено стъкления поглед. Но в очите му има точно толкова топлина, колкото е необходима, за да запази останалата част от илюзията.

— Ето, готово — казва той, а ти си изнервена, обратно на неговото спокойствие и благоговейна грижа към напитките.

Лаури е заменил бункерите, скрити в съседните хълмове, с тайни лаборатории. Носят се абсурдни слухове, че те са пълни с по-висши животни, доведени тук, за да понесат цялата тежест на въображението му, сякаш за да накаже природата, задето е наказала него. Експерименти с невроните, нервните връзки, синаптичен контрол. Все такива скучни, невъзможни неща. Съмняваш се, че някога води тук четвъртата си жена или децата си, въпреки удобната близост на лятната семейна къща. Няма обиколки из работното място на тати.

Чудиш се с какво ли се развлича Лаури. Може би с това, което прави в момента.

Той се обръща с по една чаша във всяка ръка; облечен е в скъп тъмносин костюм и официални обувки със златни върхове. Усмихва се, протегнал и двете питиета, а движението му се удвоява и утроява от огледалото зад гърба му. Блясъкът на идеалните му зъби. Широката усмивка на политик. Опасна усмивка.

Китките му не трепват, движенията са извънредно пестеливи. Толкова компактни, че за миг дори не осъзнаваш, че ти подхвърля напитката.

Чашата, която допреди миг е била в лявата му ръка, се разбива в прозореца до главата ти и се пръсва. Ти се стряскаш, отстъпваш настрани, без да откъсваш очи от Лаури, течността опръсква обувките ти и парченца стъкла обсипват глезените ти. Бронираното стъкло на прозореца дори не издрънчава. Питието в дясната ръка на Лаури не потрепва. Ти — също.

Лаури продължава да се усмихва.

— Е, след като си изпи питието, да се заемаме с проклетата работа.

Облягаш се на неудобните възглавници и се заглеждаш в морето, във фара, в стъклените парченца от чашата с уиски по пода. Чудиш се дали нарочно си ги поръчва лесно чупливи. Лаури седи на стола си, приведен напред като хищник. Не помръдваш. Сърцето ти бие в таен шифър, който не можеш да разкодираш. Близостта на широкото лице на Лаури, зачервено от алкохола, рязкото отпускане на набитите му рамене, гънките на корема върху скута му, чашата в ръката му. Не виждаш и следа от персонала, но знаеш, че охраната стои пред вратата.