Джефф Вандермеер - Приемане

— Тук никой не може да ни чуе — каза той и в главата ти веднага светна червена лампичка. Ирационалната мисъл, че ще ти предложи, като някои от приятелите на баща ти. Нещо извън учтивото му държание, изисканото облекло и авторитетно излъчване явно те бе предупредило.

Лаури обаче беше намислил нещо по-дългосрочно.

— Накарах хората си да те проверят. Доста усилия си положила да се скриеш. Твърдо „много добър“ за старанието. Резултатът не е никак лош, предвид обстоятелствата. Но аз все пак разбрах, което значи, че и Централата би го открила, ако не бях заличил следите ти. Каквото беше останала от тях. — Широка усмивка, искрено изражение. Все едно, че си говорите за спорт или за блатото, простиращо се пред вас, което сякаш къкри в собствената си гъста пяна.

Минаваш към същественото:

— Ще ме предадете ли? — С пресъхнало гърло; изведнъж ти се струва по-горещо, отколкото само преди миг. Спомените как отвеждат баща ти в затвора за дребна измама, дръзката усмивка и въздушната целувка, сякаш смисълът на всичко е бил да го хванат, да има публика, да бъде забелязан.

Лаури се подсмихва и това, което допреди малко е изглеждало като изисканост, сега лъха повече на заплаха, въпреки слабостите му. Въпреки размаха му. От начина, по който изпълва костюма си и по изражението на лицето му изглежда сякаш е видял това, което ти искаше да видиш, бил е там, където ти искаше да бъдеш.

„Да те предам ли, Глория… тоест, Синтия. Да те предам? На кого? На службата за проследяване на фалшиви имена и самоличност? На търсачите на истината за забравения бряг? Не, не мисля. На никого не смятам да те предавам.

Неизказаната мисъл: Ще те запазя за себе си.

— Какво искате? — попита ти. Благодарна, че бащината ти кръв понякога те кара да газиш право напред.

— Да искам ли? — Неискрено до мозъка на костите. — Нищо. Поне засега. Всъщност, става дума само за теб… Синтия. Ще се върна вътре и ще те препоръчам за мястото. И ако минеш обучението в Централата, ще видим. А другото… то ще си бъде нашата тайна. Не много малка, но тайна.

— Защо ще го направите?

Не ти се вярва, не си сигурна, че си чула правилно.

Намигване.

— О, вярвам истински само на хора, които са били в Зона X. Дори преди да стане Зона X.

В началото сделката не беше лоша. Единственото, което искаше той, беше да му разкажеш, извън протокола и само на него, за последните си дни на забравения бряг. За пазача на фара, за Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. «Опиши ми мъжа и жената», поиска той. Имаше предвид Хенри и Сюзан. Всичките му въпроси за Бригадата за системнонаучни и свръхестествени проучвания звучаха така, сякаш попълваше празните места от някакъв разказ, който вече е чувал поне отчасти.

През следващите месеци услугите, които искаше и ти неохотно изпълняваше, се умножиха — подкрепа за тази или онази инициатива или препоръка, а в случаите, когато ти имаше повече влияние — противопоставяне на определени неща, сдържане на ентусиазма, спъване. Най-вече, осъзнаваш ти, натиск върху определени комисии, свързани с научния отдел, и подкопаване или ограничаване на влиянието на Централата върху «Съдърн Рийч». Винаги хитро и в такава степен, че да не забележиш ескалацията, докато не затънеш толкова, че да е станало част от работата ти.

В крайна сметка Лаури подкрепи кандидатурата ти за директорския пост. Постъпването в «Съдърн Рийч» означаваше възможност да слушаш пулса на загадъчен звяр. Но като директор ти се доближи още повече — ужасяващо близо, в капан между стените — и ти трябваше време, за да се пригодиш. Времето, което Лаури използва, разбира се.

Подхвърлени на масата: последните сателитни снимки, направени над Зона X, с висока резолюция, смалени до формат 22×28 сантиметра гланц. Бляскави снимки на неизчерпаем ресурс. Тази безизразна мимикрия на нормалното, нарушена само от размазаните петна, които може би очакваш да намериш на снимки, правени от ловци на духове. Това размазване е категорично доказателство за промяна. Като че ли «Съдърн Рийч» някак губи способността да вижда даже лъжата.

— Злото напредва с доброто. Но тези термини нямат никакъв смисъл в Зона X. Или за Зона X. Защо тогава винаги да важат за нас, когато преследваме враг, който не ги познава? Индиферентният контекст заслужава индиферентно отношение — ако искаме да оцелеем.“

Лаури не очаква да отговаряш; прекъсва философстването си, само за да си допълни за втори път чашата. Пък и ти не знаеш какво да отговориш, защото никога не би определила него самия като индиферентен или действията му като изразяващи индиферентност. Както винаги, това е част от заблудата: способността да внушава авторитет, като вдъхва на другите собствената си увереност.