Джефф Вандермеер - Приемане

Защото другият свят винаги се просмуква в този. Защото колкото и да се мъчиш да запазиш случилото се във фара между двама ви с Уитби, знаеш, че то рано или късно ще изтече и ще има последствия под една или друга форма.

Във фара Уитби тръгна нанякъде, а докато ти се носеше надолу по стълбите, осъзна, че вече не го чуваш да се движи в съседната стая. В тишината и праха, в начина, по който светлината от счупената входна врата правеше тъмнината вътре още по-непрогледна, очакваше да го намериш в някой ъгъл, светла фигура в сянката.

Скоро обаче си даде сметка, че той се е качил нагоре по стълбището, че се е насочил към върха на фара. Чуха се звуци от схватка и разбиване на дърво. Глас, извисяващ се над друг, и двата любопитно сходни, но как бе възможно изобщо да има втори глас? Ти тръгна бързо нагоре, а докато се изкачваше, настъпи удвояване и дисонанс, защото според спомена ти стъпалата бяха много по-широки, пътят — много по-дълъг, пространството вътре във фара внушаваше особена безтегловност, стените — боядисани някога в бяло, прозорците — отворени, за да приемат небето, уханието на окосената трева, съпътстващо Сол. Но в мрака, разтревожена за Уитби, ти се превърна във великан и фарът се изгуби или смали , не просто разрушен от времето, а свит, като спираловидна вкаменелост, водеща към вече непознато място. С всяко стъпало изтриваше онова, което си мислеше, че знаеш.

На върха откри Уитби в стаята за наблюдения, задъхан като животно, с разкъсани дрехи и кръв по ръцете, и странното впечатление, че краищата на дневниците се разгръщат, обгръщат Уитби, опитват се да го удавят. Нямаше друг, само Уитби с невъзможната история за среща на площадката с двойника си, Фалшивият Уитби, който го подгонил нагоре към помещението с прожектора, докато и двамата изгубили равновесие и паднали през отвора в пода върху купчината с дневници. Миризмата им. Масата им. Усещането за тях около Истинския Уитби и Фалшивия Уитби, впримчени в своята противоположност, ту излизащи, ту скриващи се от светлината, струяща през отворения капак.

Как да потвърдиш тази история за не един, а двама Уитби? Че Уитби не се е удрял сам, не се е ритал и хапал, потънал сред разлистени тетрадки, а го е причинил на друга версия на себе си? Раните му не бяха категорично доказателство.

Но тази картина те омагьосва, продължава да се връща в съзнанието ти през шестте месеца на принудителна отпуска, дори докато кълцаш лук за чили в кухнята си или косиш ливадата.

Понякога се опитваш да си представиш какво би заварила, ако беше стигнала по-рано, не след като всичко е свършило, ако беше спряла там, на най-горното стъпало, и беше надникнала в онова пространство, без да можеш да помръднеш, и да наблюдаваш борбата на двамата Уитби. Почти можеш да повярваш, че Уитби е родил Уитби, че в процеса на изследване на Зона X нещо в собствената природа на Уитби е създало този парадокс, с една версия, един сбор от импулси, мисли и мнения, опитващ се веднъж завинаги да унищожи другия.

Докато две бледи ръце не се протягат, за да стиснат едно бледо гърло, и две лица не се взират едно в друго от сантиметри разстояние; горното лице изкривено от пристъп на ярост, долното — спокойно, безкрайно спокойно сред разкъсаните и смачкани дневници. Бялата хартия с червената линия на полето, сините редове, по които се пише. Безброй страници с понякога неразбираем текст, написан на ръка. Всички тези дневници без имена, само отбелязани функции, понякога дори без тях, сякаш Зона X се е вмъкнала в собствените си разкази. Нима се разместват и наместват, като че ли нещо огромно спи, вдишва и издишва под тях?

Това сияние тях ли обгръща или Уитби? Двамата Уитби?

Докато нещо не изпращява. Шия? Гръбнак? Уитби, притиснат върху купчината, се отпуска и главата му пада на една страна, и Уитби отгоре му, замръзнал, изридава победено и се плъзва от Мъртви Уитби, като нескопосано успява да се извърти и освободи от него… и сяда в ъгъла, взрян в собствения си труп.

Тогава, едва тогава, започваш да се чудиш дали твоят Уитби е победил и кой може да е бил другият Уитби, който в смъртта изглежда свръхестествено спокоен, с гладко и изпънато лице, широко отворени очи, и само ъгълът на тялото му подсказва, че е претърпял насилие.

След това накара Уитби да излезе оттам, да си поеме въздух до парапета, да погледне величествения непознаваем пейзаж наоколо. Посочи му стари призраци, маскирани като обширни енциклопедични познания за забравения бряг. Уитби ти говореше нещо настойчиво, но ти не го чуваше. Повече беше решена да запълниш пространството със собствения си сценарий, със собствената си интерпретация — за да успокоиш Уитби или за да отречеш преживяването му. Да забравиш за купчината дневници. Нещо, за което не искаш да мислиш дълго, което искаш да изтласкаш от съзнанието си, защото не такъв е порядъкът на нещата. Да игнорираш нереалното, за да не стане по-реално.