Джефф Вандермеер - Приемане

— Снощи й дадох успокоително.

— Какво си направила?

Отзвук от десетки разпити във вътрешния тероризъм, всички символи и знаци.

— Сега си най-добрият й приятел, така ли? Вярваш ли й? И знаеш ли изобщо какво имам предвид?

Вярваше й, че не е врагът. Вярваше й, че е човек. Искаше му се да каже: „Вярвам й, колкото на себе си“, но това нямаше да задоволи Грейс. Не и тази версия на Грейс.

— Какво е станало тук?

Контрол се чувстваше предаден, тъжен. Беше стигнал толкова далеч, но старата динамика — да изпушат по една цигара в двора на „Съдърн Рийч“ — се беше изпепелила.

Грейс потрепери, някакъв скрит стресор изплува на повърхността и отмина, сякаш едва сега се събуждаше от кошмар.

— Трябва да свикнеш — каза тя, забола поглед в рисунката си в земята. — Трябва да свикнеш, да разбереш, че всичко, което сме правили, не означава нищо. Че Централата ни е зарязала. Че новият ни директор ни е зарязал.

— Опитах се да…

Опитах се да остана, ти ми каза да се махам. Но Грейс определено не виждаше нещата по този начин. А сега бяха на края на света и тя си го изкарваше на него.

— Опитах се да хвърля вината върху теб — в началото, докато си изяснявах нещата. Наистина те обвинявах. Но какво си можела да сториш? Централата вероятно те е програмирала да правиш това, което те искат.

Върна се към тези ужасяващи мигове, наблъскани в паметта му, вклинени един в друг под странни ъгли. Изражението на лицето на Грейс в онзи екстремен момент, в който границата напредваше към „Съдърн Рийч“, претегляйки вероятността изобщо да не й е казал нищо. Да не е бил близо до нея, да не е слагал ръка върху нейната. Само да му се струва, че го е направил.

— Лицето ти, Контрол. Само ако можеше да си видиш физиономията — каза тя, сякаш говореха за реакцията му на парти-изненада. Стената на сградата се превръща в плът. Директорът се връща с вълна от зелена светлина. Тежестта й. Пръстите на лявата му ръка, стиснали фигурката на Чори в джоба на якето. Пусна я, извади ръката си, разтвори пръсти. Вгледа се в белите извити резки с розово по края.

— Какво се случи с хората в научния отдел?

— Решиха да се барикадират в сутерена. Само че мястото се променяше много бързо. Не останах дълго.

Казано съвсем небрежно, прекалено небрежно, предвид че говореше за изчезването на света, който и двамата познаваха. Не останах дълго. Едно изречение, прикриващо плеяда от ужаси. Контрол се съмняваше, че служителите на агенцията са имали избор, затворени зад тази неочаквана стена.

Ами Уитби? Като си спомни обаче последните кадри от заложените камери, реши, че не иска да знае повече за У., поне засега… а може би никога.

— Ами… директорът?

Пак този равен поглед, въпреки новия контекст, въпреки че беше на ръба, трепереща, уморена, изпосталяла. Тази несломима способност да поема отговорност за всичко и да продължава напред.

— Пуснах й куршум в главата. По предварителна заповед. След като определих, че това, което се завръща, е нашественик, двойник, фалшиво копие.

Не можа да продължи или се сети за нещо, което я отклони от разказа, или пък просто се опитваше да се овладее. Какво ли й бе струвало да убие макар и версия на човека, към когото изпитваше такава преданост, когото даже обичаше — това Контрол можеше само да гадае.

След малко той зададе неизбежния въпрос:

— И после какво?

Свиване на рамене, поглед в земята.

— Направих, каквото трябваше. Събрах, каквото можах, взех тези, които пожелаха, и според предварителните заповеди се насочих към фара. Отидох там, където тя ми каза. Направих точно това, което ми каза, и не постигнахме нищо. Нищо не променихме. Значи е грешала, просто е грешала и е нямала план. Никакъв план.

Сурова рана, дълбоки и силни чувства, пропити във всичко, което му каза с такъв спокоен глас. Той се загледа в обувката й. Отдясно лежеше разглобеният гръден кош на кадифена мравка.

— Затова ли не се върна през границата? — попита той. — От чувство на вина?

— Няма връщане назад през границата! — изкрещя тя. — Вече няма врата .

Морска вода пълни дробовете му, блъскат го риби. Отново видението как се дави.

Няма врата. Вече няма.

Само онази на дъното на морето. Може би.

Изгуби се в тази мисъл, а Грейс продължи да говори за гротескни и невъзможни неща.

От прозорците на площадката на разрушения фар светът изглеждаше различно, и не само защото Грейс отново бе тук. Откъм морето бе допълзяла тънка стена от мъгла, която скриваше гледката, и температурата беше паднала. Ако не се вдигнеше, вечерта щеше да им трябва огън. Неясни през мъглата и дърветата: призрачните останки на къщи, стени като разкривени плочи от плът, отпуснати върху друга, още по-гнила плът. Успоредно на морето — път, след него хълмове, покрити с гъста гора от борове и дъбове.