Джефф Вандермеер - Приемане

Няколко безполезни любезности и Джаки напуска стаята така бързо, както е дошла. Срещата е била толкова кратка, че се чудиш защо все пак е дошла и дали няма друга работа с Лаури. Да не би да е попаднала в капан? Или Лаури? Опитваш се да си спомниш точната дата, в която Севърънс е дошла в „Съдърн Рийч“. Прехвърляш мислено задачите и задълженията й, къде и кога е присъствала. Мислиш си, че има част от пъзела, която не виждаш, а би трябвало .

Лаури — в центъра на тайния си щаб, загледан в небето, докато снегът покрива с гъсти снежинки тревата, морските мини, малките пътечки. С гъските и чайките, които никога няма да се заинтересуват нито от плановете на Лаури, нито от твоите, сгушени във фалшивия фар или измамени от него, също като експедициите — от истинския. Но сега Севърънс е там, ходи между скалите, гледа над водата. Говори по телефона, но Лаури не я вижда — вижда само собственото си отражение и тя е затворена там, в неговия силует.

Лаури се надига и започва да крачи напред-назад пред прозореца, като се тупа с една ръка по гърдите.

— Ето какво искам аз: следващата експедиция да не ходи в Централата. Да дойдат тук. Да бъдат обучени тук. Искаш Зона X да реагира? Искаш нещо да се промени? Аз ще го променя. Така ще навъртя нещата в мозъка на Зона X, че ще я ужилят и по опашката. Ще пролеят кръв. Ще покажат на врага ни, че ние сме съпротивата. Че няма да му се размине.

Някои следи бързо изстиват, за други е нужно дълго време, преди някой да ги последва. Видът на Севърънс, която върви по хребета от черни скали в близост до фара, бил той и фалшив, те кара да настръхнеш, да ти се прииска да кажеш: „Това е мое , не твое“.

Лаури още стои над теб и дърдори какво ще се случи и как ще се случи. Разбира се, че иска повече контрол над нещата. Разбира се, че ще го получи.

Но сега знаеш това, за което преди само се досещаше: колкото и да вилнее, той усеща, че съдбините ви са преплетени. Че е по-тясно свързан с теб от всякога.

След шест месеца ще можеш да се върнеш в „Съдърн Рийч“. Никой там няма да знае защо си отсъствала толкова дълго и Грейс няма да им каже; обещава, че междувременно ще ги натиска толкова здраво, че „няма да имат време да мислят за това“.

Докато седиш вкъщи и чакаш времето да мине, си представяш Грейс като висока, строга чернокожа жена в бяла престилка и тривърха генералска шапка, хванала сабя с изпъната ръка, застанала по някаква причина на носа на гребна лодка, пресичаща стратегически важна река. Как ли ще се почувства, когато дойде време да свали шапката, да остави лодката, да ти върне властта?

Една-единствена неясна мисъл през повечето вечери, след посещение при лекаря или пазаруването на храна: в кой свят всъщност живея? В онзи, в който чуваш писъците на Уитби във фара, преплетени с писъците от първата експедиция, или онзи, в който редиш консервите със супа в шкафа. Можеш ли да съществуваш и в двата? Искаш ли? Когато Грейс се обади да пита как я караш, дали да отговориш: „Както обикновено“ или „Ужасно, все едно отново и отново без нужда правя аутопсии“?

Седиш на бара в „Чипърс“ — не е ли същото, както преди? Още повече че сега имаш повече време. Брокерката често се навърта тук. Постоянно говори — за пътуването си на север при роднини, за филм, който е гледала, за местна политика. Понякога ветеранът с неизменната бира в ръка подмята отдавнашен спомен за децата си в опит също да участва в разговора.

Докато Брокерката и пияницата си приказват покрай и през теб, ти кимаш, сякаш знаеш за какво говорят, сякаш се чувстваш свързана с тях, макар всъщност да виждаш само два насложени образа на пазача на фара, които казват едно и също в различни моменти, на две различни версии на теб самата. Едната в мрак, другата — в светлина.

— Мислиш за собствените си деца, нали? — казва Брокерката. — Виждам го.

Мислите ти са се запилели нанякъде. Маската се е изхлузила.

— Да, права си, така е.

Поръчваш си още една бира и започваш да разказваш на Брокерката за децата си — къде учат, колко ти се иска да ги виждаш по-често, как се готвят да станат лекари. Че се надяваш да ги видиш през ваканцията. Че сега, вече пораснали, като че ли живеят в друг свят. Ветеранът те гледа със странно изражение от края на бара. Сякаш разбира какво правиш.

По дяволите, може би трябва да пуснеш няколко песни на джубокса. А после да се наредиш на караокето, да изпиеш още няколко бири, да измислиш още няколко детайла от живота си. Само че по някое време Брокерката си тръгна и остана само ти с ветерана и още неколцина окъснели посетители, които не познаваш и никога няма да познаваш. Подът е лепкав, потъмнял от стари петна. По бутилките зад бара са нахлупени пластмасови чашки, за да държат винарките надалеч. Плотът блести по начин, който не може да се нарече съвсем естествен. Пътеките зад теб са тъмни и избелелите небеса пак са изгрели като невъобразими чудеса по тавана, за някои от които ти трябва секунда, за да ги разпознаеш.