Джефф Вандермеер - Приемане

Забелязала враждебното отношение на Глория, Сюзан остави куфарчето и кашона, който носеше, и се подпря на телескопа.

— Много сладко дете си. Искаш ли близалка?

При тия думи тя извади една иззад ухото на момичето с ловко движение като фокусник.

Преценяващ, враждебен поглед на Глория.

— Не. Сега гледаме как гори островът.

И тя презрително залепи отново око към окуляра.

— Да, има пожар — каза невъзмутимо Хенри, а Сюзан се върна при него. Чу се подрънкване на метал, когато остави куфарчето с инструменти до останалата част от оборудването им.

— Какво знаете за него? — попита Сол, въпреки че сега възникваха много други въпроси.

— Какво да знам? Злополука. Май не са ни наградили със значка на обучението за скаути. Добре че никой не пострада в този славен ден, а и ние скоро се махаме оттам.

— Така ли? — Сол изведнъж се обнадежди. — Приключвате ли?

Изражението на Хенри изгуби част от дружелюбното си излъчване.

— Само на острова. Това, което търсим, не е там.

Самодоволен, като че ли му харесваше да пази тайна от Сол. Което последният прие лично и вече наистина се ядоса.

— Какво търсите? Нещо, заради което сте повредили лещата? — Сюзан потрепна от прямотата му. Не го погледна в очите.

— Не сме докосвали лещата — отвърна Хенри. — Ти също не си, нали, Сюзан?

— Не, никога не бихме го направили — потвърди Сюзан с ужасен глас. През ума му мина мисълта, че възразява твърде категорично.

Сол се поколеба. Да им каже ли за пукнатината на лещата? Не му се искаше. Ако го бяха направили, пак щяха да излъжат. Ако ли не, само щеше да привлече вниманието им. Освен това нямаше желание да се разправя с тях в присъствието на Глория. Затова отстъпи и с мъка откъсна Глория от телескопа, знаейки добре, че е слушала през цялото време.

Долу в кухнята Сол се обади в пожарната служба в Блийкърсвил, откъдето му казаха, че вече знаят за пожара на острова и че той не застрашава никого, като го накараха да се почувства кръгъл глупак, защото така се отнасяха към хората от забравения бряг. Или просто бяха фатално отегчени.

Глория седеше на един стол пред масата и разсеяно дъвчеше бонбона, който й беше дал. Предполагаше, че все пак й се е искало да вземе близалката.

— Прибирай се вкъщи. Когато свършиш.

Не можеше да го обясни с думи, но му се искаше тя веднага да се махне от фара. Чарли би казал, че е ирационален, емоционален, че не мисли ясно. Но комбинацията от пожара, повредата на лещата и странното настроение на Сюзан… просто не искаше Глория да се върти наблизо.

Тя обаче се вкопчи в ината си, като че ли беше подарък, вървящ в комплект с бонбона.

— Сол, ти си ми приятел — каза тя, — но не си ми шеф.

Безизразно, като нещо, което той би трябвало вече да знае и дори е излишно да му го напомня.

Сол се почуди дали това всъщност не са думи на майка й, и то неведнъж повторени. С неохота трябваше да признае, че е права. Не беше шеф и на Хенри, нито на когото и да било друг, както по всичко личеше. Хрумна му досадното, но вярно клише — „грижи се за собствената си градина“.

Той кимна в знак на поражение. Глория щеше да прави, каквото поиска. Всъщност това важеше за всички, а той трябваше да се примири. Поне уикендът бързо наближаваше. С Чарли щяха да се разходят с колата до Блийкърсвил и да пробват едно ново заведение, кръстено „Чипърс Стар Лейнс“, препоръчано от някакъв негов приятел. Имало миниголф, какъвто Чарли много харесваше, а също и боулинг, макар че Сол най-много се радваше, че има бар и сервират алкохол.

Само час по-късно Хенри и Сюзан вече бяха слезли долу — първо чу звука от стъпките им, след това ги видя през прозореца на къщата да сноват из околностите на фара.

Би си стоял вътре на спокойствие, но след няколко минути на алеята се появи пикапът на Брад Делфино, доброволец, който от време на време идваше да помага на фара. Още преди да е спрял окончателно, Брад помаха на Хенри, а на Сол по някаква причина не му се искаше да разговарят без негово присъствие. Брад беше музикант в една местна група, обичаше да си пийва и много приказваше — с всеки, който беше готов да го слуша. Понякога се забъркваше в неприятности, а работата му на фара минаваше за общественополезен труд на забравения бряг.

— Чу ли за пожара? — попита Брад, докато Сол се приближаваше към него на празния паркинг.

— Чух — отвърна грубо Сол. Естествено, че Брад знаеше, защо иначе би дошъл.

Видя, че Хенри и Сюзан неуморно щракат снимки на всеки квадратен сантиметър от земята от вътрешната страна на оградата. За да допълни хаоса, Глория, която го беше забелязала, тичаше към него и издаваше лаещи звуци, както обичаше да прави понякога. Защото знаеше, че той мрази това.