Джефф Вандермеер - Приемане

В Зона X има и други граници, други теснини, и вие преминавате през една, за да стигнете до топографската аномалия.

Веднага разбираш, че кулата не е направена от камък, Уитби също го осъзнава. Дали сега, с това непроницаемо изражение, не му се иска да го беше подложила на кондициониране, да беше преминал цялото обучение, което Централата може да ти осигури, не твоите половинчати мерки и проста хипноза?

Кулата диша. Няма съмнение: плътта на кръглата външна част на аномалията се повдига и спуска ритмично като гръдния кош на дълбоко спящ човек. Никой не е споменавал за този аспект в докладите; не си готова за него, но някак се приспособяваш, отдаваш му се, вече си представяш как слизаш надолу, докато част от теб се носи и издига, за да погледне отгоре глупостта на това решение.

Ще се събуди ли, когато влезеш в него?

Отворът, водещ към мрака, напомня повече на търбух, отколкото на проход, храстите наоколо са се отдръпнали, притиснати в неравен обрамчващ кръг, като че някаква липсваща към момента змия се е навила около входа, за да го пази. Стълбите образуват щърба усмивка от разкривени зъби, а издишаният въздух смърди на гнилоч.

— Аз не мога да сляза — заявява Уитби окончателно, убеден, че при такова слизане вече не би бил Уитби. Хлътнатините по лицето му, дори на ярката лятна светлина, го карат да изглежда като обладан от още несъздаден спомен.

— Тогава ще сляза аз — предлагаш ти. Надолу в гърлото на звяра. И други са го правили, макар и рядко, и са се връщали, защо не и ти? С противогаз, за всеки случай.

Зад всяко твое движение се крие замъглена паника и свита на кълбо съпротива, които по-късно ще се процедят навън през плътта и костите ти. Месеци по-късно ще се будиш и всичко ще те боли, сякаш тялото ти не може да забрави случилото се и това е единственият начин да извади навън травмата.

Вътре е по-различно, отколкото в откъслечните сведения на другите експедиции. Живата тъкан, сгърчена по стената, е почти инертна, а хилавите пипала, образуващи думите — толкова бавни, че за миг ти се струват некротична тъкан. Думите не са яркозелени, както ти е докладвано, а матово сини, като пламъчета на газов котлон. Хрумва ти думата спящи и заедно с нея безумна надежда: че всичко под теб ще бъде инертно, нормално, ако ще и на границата на смисъла на тази дума.

Придържаш се към средата, без да докосваш никоя от стените, и се стараеш да не обръщаш внимание на разтърсващото дихание на кулата. Не четеш думите, защото отдавна си разбрала, че това е капан, отвличане на вниманието… но въпреки всичко усещането, че онова, което ще те дезориентира и дестабилизира, е някъде по-долу, още нерешило дали да стане видимо или да остане невидимо — зад ъгъла, отвъд хоризонта, и с всяко ново напразно откритие, с всеки завой на стъпалата, осветени от сините пламъчета на мъртвите думи, към свенливото неизвестно, ти се стягаш все повече, макар че не виждаш нищо. По дяволите това, по дяволите нищото, от което сякаш преживяваш наново всеки момент от живота си в „Съдърн Рийч“ — спускане без причина, за нищо, за да не откриеш нищо. Няма отговори, няма решение, няма обозрима цел, думите на стената не стават по-свежи, а по-тъмни, сякаш ти мигат, докато ги приближаваш… докато накрая дълбоко под себе си зърваш светлина — толкова дълбоко, че сякаш е сияещо цвете в дупка в морското дъно, трепкаща, неуловима светлинка, която по силата на някакъв магически трик проблясва точно пред лицето ти и те оставя с илюзията, че можеш да я докоснеш, стига само да намериш смелост да протегнеш ръка.

Но не от това коленете ти омекват и в мозъка ти забучава кръв.

До стената отляво седи прегърбена фигура, загледана надолу към стълбите.

Фигура с наведена глава и с гръб към теб.

Главата ти цялата настръхва под маската, като че под нея гладко и неусетно са се вмъкнали милион студени, безболезнени игли — толкова фини, толкова невидими, че можеш да се престориш, че просто кожата ти е обляна от топлина, изопнато усещане от двете страни на носа, около очите, тихото и меко навлизане на иглите в игленика, завръщането на нещо, което винаги е трябвало да си бъде там.

Казваш си, че това е точно толкова реално, колкото боулингът при Чипър, хипопотамът с червената боя под кожата, животът в Блийкърсвил, работата в агенцията. Че този миг е същият като всеки друг, че с нищо не променя атомите, въздуха, съществото, чиито стени дишат около теб. Че още с решението си да влезеш в Зона X си се отказала от правото да определяш каквото и да било като невъзможно.