Джефф Вандермеер - Приемане

Барът на Чипър привлича предимно закоравели редовни посетители, защото си е в крайна сметка местната кръчма, с тъмен филц по тавана, който е трябвало да бъде поръсен със звезди. Но металните изрезки, заковани там и напомнящи повече на безброй шерифски значки от стари уестърни, ръждясват толкова отдавна, че матовият черен фон сега е осеян с червеникавокафяви морски звезди. Табелата в ъгъла рекламира бистро „Стар Лейнс“. Тази част на кръчмата се състои от половин дузина кръгли дървени маси и столове с тапицерия от черна изкуствена кожа, като че ли откраднати някога от верига семейни ресторанти.

Повечето ти приятелчета в бара са дълбоко вглъбени в спорта, който се процежда от телевизора със субтитри и изключен звук; старият зелен килим, който се изкачва нагоре по стените, заглушава тихите разговори. Редовните клиенти са безобидни и рядко буйстват, включително Брокерката на недвижими имоти, която си въобразява, че знае всичко, но компенсира с умението си да разказва хубави истории. И седемдесетгодишният старец с посребрената брада, който почти винаги стои в края на бара и пие светла бира. Ветеран от някаква война, вариращ между лаконичността и дружелюбните приказки.

Твоята версия за психолога не звучи уместно тук и ти не обичаш да я използваш. Вместо това на всеки, който пита, казваш, че си шофьор на камиони на дълги разстояния в почивка, и надигаш бирата си, за да сложиш край на тази част от разговора. Хората намират историята за правдоподобна; може би ръстът и широкоплещестата ти фигура също допринасят за това. Повечето вечери си на път самата ти да повярваш, че наистина си шофьор на камион, а тези хора — почти твои приятели.

Според Брокерката мъжът не е ветеран, а само „алкохолик, търсещ съчувствие“, но си личи, че самата тя не е лишена от съчувствие към него. „Ще се пиша доброволец“, е любима фраза на ветерана. Както и: „Мамка му, няма“. Останалите са смесена компания от медицински сестри от спешното отделение, двама монтьори, фризьорка, няколко рецепционистки и секретарки. Както би казал баща ти: „хора, на които никога не се позволява да надникнат зад завесата“. Не си правиш труда да разследваш нито тях, нито често сменящите се бармани, защото няма значение. Никога не говориш бунтарски или поверителни неща в бара.

Някои вечери обаче, когато се задържиш по-дълго и тълпата от посетители оредее, записваш на салфетка или подложка за чаша едно-две неща, които не те оставят на мира — част от непрекъснатите озадачаващи въпроси, които ти подхвърля Уитби Алън, експертът по холистична околна среда, подчинен на Майк Чейни, прекомерно веселия ръководител на научния отдел. Ти никога не искаш такива въпроси от него, но това не го спира; Уитби изглежда така, сякаш главата му гори, и единственият начин да потуши пламъците е да ги задуши с идеи. „Какво има извън границата, когато си вътре?“ „Какво е границата, когато си в нея?“ „Какво е границата, когато някой е извън нея?“ „Защо човекът вътре не вижда този отвън?“

„Твърденията ми не са по-добри от въпросите — призна веднъж Уитби, — но ако искате нещо лесно, идете да видите какво ще ви поднесат в Научната барака на Чейни.“

Идеите на Уитби са подкрепени с впечатляващ документ, греещ под лъскавата невидима мембрана на прозрачна пластмасова корица. В чисто нова черна папка с три пръстена, идеална перфорация и нито една печатна грешка във всичките дванайсет страници, с безупречна заглавна страница: шедьовър, озаглавен „Обединени теории: Един завършен подход“.

Докладът е лъскав, умен и бърз като самия Уитби. Въпросите, които повдига, препоръките, които отправя, ясно намекват, че според него Агенцията би могла да работи по-добре, че самият той би могъл да постигне повече, ако му бъде дадена възможност. Трудно за смилане, особено когато научният отдел прави засади и вади случайни цитати, които ти праща на отделни бележки: „Хипотези в търсене на доказателства, право напред, назад или настрани“. Или заврени в задника му.

Но за теб това е адски сериозно, особено списъкът от „условия, необходими за съществуването на Зона X“, които включват:

• изолирано място;

• инертен, но нестабилен задействащ механизъм;

• катализатор за действието на този механизъм;

• елемент на късмет или случайност в приложението на механизма;

• контекст, който не разбираме;

• отношение към енергията, което не разбираме;

• подход към езика, който не разбираме.

„Какво следва? — попита Чейни на една оперативка. — Внимателно изследване на чудесата на светците или необясними случаи на двукраки телета, предвещаващи апокалипсис, за да видим дали ще уцелим нещо смислено?“ По това време Уитби обичаше да спори разпалено и веднага скачаше с готово възражение, убеден, че не само ще хване козела на Чейни за рогата, но и ще го заколи, разфасова и изпече: