Джефф Вандермеер - Приемане

Може би светлината също й пречеше, защото напредваха бавно и несигурно, като че ли се връщаха по старите си стъпки, бучеха земята с пръчка, за да се предпазят от коварни изненади, а гъстите тръстики оформяха непроницаеми на места стени. Една арама, зърнистокафява и почти невидима на фона на тръстиките, излетя толкова безшумно и близо до тях, че я стресна едва ли не повече от Контрол.

Накрая стигнаха до парцала, вързан за тръстиката, и видяха жълтеещата катедрала, потънала наполовина в калта.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Контрол.

— Мъртва е. Не може да ни навреди. — Защото Контрол продължаваше да драматизира пред недостатъчни според нея дразнители. Плашлив по природа или белязан от някакво съвсем друго преживяване.

Тя обаче добре знаеше какво е това. В средата бяха потънали останките от отвратителен череп и избеляла, втвърдена маска на лице, което гледаше незримо към тях, покрито с плесен и лишеи.

— Стенещото същество — каза тя. — Стенещото същество, което винаги чувахме привечер.

То бе преследвало биолога през тръстиките.

Плътта беше опадала, стекла се бе по костите и изчезнала в пръстта. Останал бе само скелетът, който имаше тайнствения вид на нещо средно между гигантска дива свиня и човек; от големите ребра висяха по-малки като зловещ вътрешен полилей, и пищяли, завършващи с малки разкъсани жили, опоскани от птиците, койотите и плъховете.

— Не е скорошен — отбеляза Контрол.

— Така е.

Хич даже. Тревожни тръпки я накараха да огледа хоризонта за нечие нежелано присъствие, като че ли скелетът беше капан. Жив само допреди осемнадесет месеца, но вече в напреднал стадий на разлагане, от пълна неузнаваемост го спасяваше единствено маската. Дори това същество, това преображение на психолога от онова, което Контрол наричаше „последната единайсета експедиция“, да бе умряло веднага след срещата си с биолога… скоростта на разлагане беше неестествена.

Контрол обаче не беше схванал и тя реши да не споделя мислите си. Той само обикаляше скелета и го зяпаше.

— Значи това е било човек… някога — каза той и тъй като тя не отговори, го повтори.

— Възможно е. А може и да е бил неуспешен двойник. — Не мислеше, че тя самата е неуспешен двойник като това същество. Тя имаше цел и свободна воля.

Може би едно копие можеше да бъде по-висше от оригинала си, да създаде нова реалност, като избегне старите грешки.

— Миналото ти е в главата ми — каза й той веднага, след като напуснаха брега, решил, че може да размени информацията. — Мога да ти го върна.

Стар рефрен, недостоен вече нито за него, нито за нея.

Мълчанието й го принуди да заговори пръв и макар тя да си мислеше, че може би още крие някои неща, думите му, от които лъхаше настойчивост и страст, звучаха искрено. От време на време се прокрадваше печален подтекст, който тя добре разбираше и предпочиташе да игнорира. Лесно го разпозна от онзи случай, когато той я посети в стаята й в „Съдърн Рийч“.

Когато чу, че психологът от дванайсетата експедиция е бившият директор на Агенцията и е възприемала биолога като свой специален проект, своя особена надежда, Призрачната птица се разсмя. Изпита внезапна топлина към психолога, като си спомни словесните им престрелки от интервюто. Психологът-директор лукаво се бе опитала да се бори с широката и дълбока Зона X чрез нещо тъй тясно и притъпено като биолога. Като нея. Едно неочаквано мушитрънче, което се стрелна през трънаците и се скри от погледа й, като че ли споделяше същото мнение.

Дойде нейният ред и тя призна, че вече си спомня всичко до момента, в който е била сканирана или атомизирана, или копирана от Пълзящото същество в тунела-кула — до мига на нейното сътворение, който може би е бил мигът на смъртта на биолога. Пълзящият и лицето на пазача на фара, пламтящо през насложените митове на съграждането му, предизвикаха недоверие, което лъсна през Контрол сякаш беше прозрачна дълбоководна риба. Но какво бяха още няколко невъзможни неща след всичко, което вече беше видял?

Той не зададе нито един въпрос, който да не беше зададен под някаква форма от биолога, геодезиста, антрополога или психолога по време на дванайсетата експедиция.

Това някак създаваше смущаващ двоен ефект, за който тя спореше в собствената си глава. Защото понякога не беше съгласна със собствените си решения — решенията на биолога. Защо другият й аз беше проявил такава небрежност по отношение на думите на стената? Например. Защо не се бе изправила срещу психолога-директор, веднага щом беше разбрала за хипнозата? Какво бе спечелила, слизайки да търси Пълзящия? Някои неща Призрачната птица можеше да прости, но други стържеха в съзнанието й и я запращаха в безкрайните спирали на „какво би могло да бъде“, които я вбесяваха.