Джефф Вандермеер - Приемане

Далеч над тях, където небето ставаше по-наситено синьо, тя зърна отблясък по някаква отразяваща повърхност и я разпозна като виеща се фуния от щъркели; слънцето блестеше сребристо по бяло-сивите им пера, докато се въртяха нагоре към небето, на голямо разстояние от тях и със строга властност, насочени… накъде? Не можеше да разбере дали изпитват ограниченията на затвора си, дали усещат невидимата граница, преди да я преминат, или като всички други живи същества в плен на това място се подчиняват на полузапомнени инстинкти.

Тя спря, Контрол спря до нея. Мъж с изпъкнали скули, големи очи, ненатрапчив нос и светлокафява кожа. Беше облечен с джинси и червена фланела, черно яке и обувки, които не биха били нейният избор за дивата пустош. Директорът на „Съдърн Рийч“. Същият, който я беше разпитвал. Може би с атлетична фигура, но откакто бяха в Зона X, ходеше прегърбен, мърмореше и постоянно преглеждаше няколко смачкани страници с петна от вода, които беше спасил от някакъв доклад на „Съдърн Рийч“. Отломка от стария свят.

Той почти не обърна внимание на прекъсването.

— Какво има?

— Птици.

— Птици? — повтори той въпросително, сякаш думата му беше чужда или нямаше смисъл. Или значение. Но кой можеше да каже кое има значение тук.

— Да. Птици.

Друга конкретика щеше да бъде напразна.

Тя вдигна бинокъла си към щъркелите, които завиваха насам, завиваха натам, но никога не губеха формата си: като жив водовъртеж, носещ се в небето. Моделът й напомняше на кръжащото стадо рибки, сред което се бяха появили при влизането си в Зона X от дъното на океана.

Дали щъркелите, взрени в нея отгоре, разбираха какво виждат? Дали предаваха съобщения на някого или нещо? Две нощи подред бе усещала животните, които се събираха по края на лагерния им огън, спотаени, дистанционни сензори на Зона X. Контрол искаше повече неотложност, сякаш целта означаваше нещо, тя искаше повече данни.

Откакто бяха стигнали до брега, вече имаха някои недоразумения по повод отношенията им, най-вече кой е шефът, след което той си взе обратно името и помоли тя да го нарича Контрол, вместо Джон, което тя уважаваше. Черупките на някои животни са решаващи за оцеляването им. Някои животни не могат да живеят дълго без тях.

Объркването му се влошаваше още повече от треската и усещането, което тя бе нарекла „сияние“, че бива асимилиран и скоро може би ще бъде нещо, различно от себе си. Затова тя сигурно разбираше защо Контрол се рови в тези „страници за тероара“, както ги наричаше, и защо бе излъгал, че иска да намери решения, след като й бе съвсем ясно, че просто има нужда от нещо познато, за което да се държи.

Още първия ден тя го попита:

— Какво щях да бъда за теб в света — теб на някоя от старите ти работи, аз на старата си работа?

Той нямаше отговор, но тя си мислеше, че всъщност знае: щеше да бъде заподозряна, враг на правилното и истинното. А какво бяха един за друг тук? Скоро щеше да се наложи да го притисне за истински разговор, да провокира конфликт.

Но засега повече я интересуваше нещо в тръстиките в ляво. Оранжев проблясък? Флаг?

Сигурно се беше вдървила или нещо друго в поведението й я беше издало, защото Контрол попита:

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Вероятно нищо — отвърна тя.

След миг отново намери оранжевото — парче плат, разкъсан парцал, вързан за една тръстика, която се извиваше напред-назад от вятъра. На стотина метра в океана от тръстики, в коварното блато от поглъщаща кал. Веднага след него като че ли имаше някаква сянка или вдлъбнатина; тръстиките отстъпваха на нещо, което не се виждаше оттук.

Тя му подаде бинокъла.

— Виждаш ли го?

— Да. Това е… геодезичен знак — не се впечатли той.

— Защото така е най-вероятно — възрази тя и веднага съжали.

— Добре, значи това вероятно е геодезичен знак. — Той й върна бинокъла. — Трябва да се придържаме към пътеката, да стигнем до острова.

Искрено изричане на думата „остров“, пропорционално на неприязънта му към неизказаната идея да изследват парцала.

— Можеш да останеш тук — каза тя, макар да знаеше, че няма да го направи. Както и че би предпочела той да изостане, за да може да бъде поне за малко сама в Зона X.

Само че можеше ли някой тук да бъде наистина сам?

Дълго след като се събуди на пустия паркинг и я отведоха в „Съдърн Рийч“ за обработка и анализ, Призрачната птица си мислеше, че е мъртва, че се намира в чистилището, въпреки че не вярваше в задгробния живот. Това чувство не изчезна дори след като разбра, че по незнаен начин се е върнала през границата в истинския свят… че дори не е оригиналният биолог от дванайсетата експедиция, а нейно копие.