Джефф Вандермеер - Приемане

„Действа донякъде като организъм, като кожа с милион гладни усти вместо клетки или пори. И въпросът не е какво е, а какъв е мотивът. Мислете за Зона X като за убиец, когото се опитваме да заловим.“

„О, чудесно, значи вече си имаме и детектив в екипа“, измърмори Чейни, докато ти му даваше знак да мълчи, а Грейс ти помагаше с най-добрата си принудена усмивка. Защото истината е, че ти каза на Уитби да подходи като детектив, да се опита „да мисли извън «Съдърн Рийч»“.

Известно време с помощта на Уитби сте стрели, изстреляни право в целта. Защото не е като да нямате успехи в началото. Под твое наблюдение се осъществява голям напредък в експедиционната екипировка като подобрени полеви микроскопи и оръжия, които не задействат защитните механизми на Зона X. Все повече експедиции започват да се завръщат невредими, а усъвършенстванията в превръщането на хората в техните функции — триковете, които научи от собствената си роля — също помагат.

Чертаеш настъплението на Зона X в околната среда, постепенно добиваш малка представа за параметрите й и дори създаваш експедиционни цикли с обща метрика.

Може би невинаги контролираш тези критерии, но за известно време се налага мнението, че ситуацията се стабилизира и новините се подобряват. Блестящото сребърно яйце, което си представяш, когато мислиш за Централата — тези безшевни, възвишени мисли, така перфектно изразени чрез висшестоящите там — бръмчи и мърка, и пулсира одобрение върху теб… макар в същото време да излъчва усещането, че „Съдърн Рийч“ е някакво месно-мозъчно извращение на красив и елегантен алгоритъм, който Централата крие дълбоко в себе си.

С годините обаче влиянието на Лаури става все по-подривно и не се вижда решение на хоризонта. Данните, получени от Зона X, се дублират и намаляват, или „намаляват възможностите за тълкуване“, по израза на Уитби. Множат се недоказуемите теории, а лингвистите повтарят, че им „липсват аналогии“.

Грейс започва да ги нарича ленолози, защото постоянно се провалят и изостават, и плъзва мрачната шега, че Зона X продължава да мъти водите, „изпаднала край пътя, напомнящ на смесена метафора на оплетен език, и повлякла ги със себе си“. Само дето не мъти водите или езика край пътя или каквото и да било друго, размътено или не, което да биха могли да разберат. Твърдението, че „липсват аналогии“, само по себе си беше недостатъчно като диагноза; лингвистите изгаряха при повторното си навлизане в земната атмосфера след срещата си със Зона X. Кара те да мислиш за всички мъртви и умиращи сателити, които си запращала в координатите на Зона X, защото е било лесно, защото изчезващите космични останки внушават някаква извратена логика, въпреки че превръщането на Зона X в боклукчийска кофа приличаше на проява на неуважение, която би могла да вбеси едно неуверено божество. Само дето Зона X никога не отвръщаше, дори на това унижение.

Всъщност проблемът не е в лингвистите, нито дори в Централата. Проблемът е Лаури, защото той пази твоята тайна — че си израснала в земите, които после се превърнаха в Зона X — а в замяна ти се стараеш да му даваш, каквото иска, в границите на разумното, разбира се. Лаури е вложил кръвта и потта на други хора в идеята за експедициите, следователно и идеята за бариерата като за непробиваема бариера, което означава, че той се намира от безопасната страна на пропастта. А Уитби продължава да се противопоставя на традиционното: „Каквото и да мислим за границата, важно е да разберем, че тя е ограничение на Зона X“. Важно ли беше това?

За теб друго е по-важно: истината в слуховете за безскрупулността на Лаури след озоваването му в Централата, за звукоизолирания покрив, който си беше създал. Шепотите, които се връщат далечни, но ясни през годините, като разходка в тъмна, застинала гора, в която се чува воят на вятъра. Нещо, което те зове и обещава всички удобства на цивилизацията, но щом веднъж търсещият стигне до края на този път, намира само кланица, пълна с трупове. Доказателството е лекотата, с която той надделя над Питман, официалния ти шеф в Централата, и продължава да те притиска за резултати.

По времето на единайсетия цикъл от експедиции се чувстваш все по-изцедена, а планът на Централата започва да се променя. Потокът от нови служители, пари и оборудване се е свил, защото Централата посвещава по-голямата част от времето си на смазването на вътрешния тероризъм и прикриване на уликите за надвисналата екологична катастрофа.