Джефф Вандермеер - Анихилация

Както споменах, открихме кулата на мястото, където гората постепенно се заблатява и се превръща в солено тресавище. Това стана на четвъртия ден, след като стигнахме до базовия лагер, и вече почти се бяхме ориентирали. Съдейки по картите, които носехме, и зацапаните от вода и боров прах документи, оставени от предшествениците ни, не очаквахме да намерим нищо там. Но ето че тя беше пред нас, заобиколена от ниски храсти и треви, скрита вляво от пътеката от нападал мъх: кръгъл блок от сивкав камък, в който като че бяха примесени цимент и натрошени миди. Беше широка около осемнайсет метра в диаметър и се издигаше на двайсетина сантиметра от земята. На повърхността нямаше никакви надписи и знаци, които да подскажат целта на построяването или самоличността на създателите й. От северната й страна имаше правоъгълен отвор, който разкриваше стълбищата, виещи се в мрака надолу. Входът беше скрит от паяжините на банановите паяци и отломки от бурите, но отвътре се усещаше хладен повей.

Отначало само аз я възприех като кула. Не знам защо ми хрумна тази дума, след като приличаше повече на тунел в земята. По-логично беше да го помисля за бункер или вкопана сграда. Но щом видях стълбището, си спомних фара на брега и изведнъж си представих как членовете на предишната експедиция се изнасят един по един, а после земята се размества по равномерен, предварително планиран начин, така че да остави фара на мястото му, но да скрие тази подземна част от него навътре в сушата. Видях всичко това в големи и сложни детайли, както си стояхме всички там, а сега, поглеждайки назад, смятам, че това е била първата от ирационалните мисли, които ме споходиха след достигането на целта.

— Това е невъзможно — каза геодезистът, взирайки се в картите си. Плътната сянка на късния следобед я обливаше в хладна тъмнина и думите й прозвучаха по-сериозно, отколкото при други обстоятелства. Слънцето ни подсказваше, че скоро ще се наложи да използваме фенерчетата си, за да изследваме невъзможното, макар че щях да бъда щастлива да го направя и в тъмното.

— Само че е тук — отвърнах аз. — Освен ако не е масова халюцинация.

— Архитектурният модел трудно може да се определи — обади се археологът. — Строителните материали говорят за местен произход, но не непременно местна конструкция. Не можем да разберем дали постройката е примитивна или съвременна, или нещо междинно, без да влезем вътре. Не съм сигурна, че мога да гадая и за възрастта.

Нямаше как да информираме висшестоящите за това откритие. Едно от правилата на експедициите в Зона X беше, че не бива да установяваме външни контакти поради опасност от необратимо замърсяване. По същата причина не носехме почти нищо, отразяващо съвременното ниво на технологиите в нашия свят: нито мобилни и сателитни телефони, нито компютри, камери или сложни измервателни уреди, освен странните черни кутийки, които висяха от коланите ни. За нашите камери беше необходима импровизирана тъмна стаичка. Поради липсата на мобилни телефони истинският свят изглеждаше много далеч, но аз винаги бях предпочитала да живея без тях. Единствените ни оръжия бяха ножове, едно заключено сандъче с антични пистолети и един автомат. Последният беше резултат от неохотно подчинение на настоящите стандарти за сигурност.

Очакваше се просто да записваме сведения като това в дневник като този — лек, но почти неунищожим, с водоустойчива хартия, гъвкава черно-бяла корица, сини хоризонтални редове за писане и червена линия вляво, бележеща полето. Тези дневници щяха или да се върнат с нас, или да бъдат открити от следващата експедиция. Бяхме предупредени да осигуряваме максимален контекст, така че всеки, който не е запознат със Зона X, да може да разбере разказите ни. Освен това ни бе заповядано да не споделяме записките си една с друга. Висшестоящите смятаха, че прекаленото количество споделена информация може да повлияе върху наблюденията ни. Но от опит знаех, че да се избегне предубедеността по този начин е безнадеждна кауза. Никое същество, което живее и диша, не може да бъде истински обективно — дори във вакуум, дори единственото, което преработва мозъкът, да е всепоглъщащо желание да оцелее.

— Вълнувам се от това откритие — обади се психологът, преди да продължим да обсъждаме кулата. — Вие също ли се вълнувате?

Досега не ни беше задавала точно този въпрос. По време на обучението по-често питаше неща като: „Доколко можете да запазите спокойствие в критична ситуация според собствената си преценка?“ По онова време имах чувството, че е слаба актриса, която играе роля. Сега това ми изглеждаше още по-очевидно, сякаш ръководната позиция я изнервяше.