Джефф Вандермеер - Анихилация

Аз наруших мълчанието със собствено предложение:

— Трябва ни време да помислим. Да помислим какво да правим по-нататък.

Разбира се, имах предвид, че на самата мен ми е нужно време да видя дали вдишаните спори ще ми се отразят по достатъчно сериозен начин, за да призная какво се е случило.

— Цялото време на света може да не ни стигне за това — отбеляза геодезистът.

Мислех, че от всички ни тя най-добре разбира последиците от това, което бяхме видели: че е възможно да се намираме в истински кошмар. Психологът обаче не й обърна внимание и застана на моя страна:

— Да, трябва ни време. Нека използваме остатъка от деня, за да правим това, за което сме изпратени тук.

И така, върнахме се в лагера и обядвахме, след което се съсредоточихме върху „обичайните неща“. Аз през цялото време наблюдавах тялото си за промени. Дали ми беше много студено или много горещо? Тази болка в коляното от стара травма ли беше или нещо ново? Проверих дори монитора на черната кутийка, но той нищо не показваше. В мен не настъпваха никакви съществени промени и докато събирахме проби и данни в близост до лагера — сякаш отдалечаването щеше да ни направи подвластни на кулата — постепенно се отпуснах и си казах, че спорите нямат никакъв ефект… макар да знаех, че инкубационният период при някои видове може да бъде месеци или години. Сигурно просто бях решила, че поне през следващите дни съм в безопасност.

Геодезистът се концентрира върху нанасянето на детайли и нюанси върху картите, които висшестоящите ни бяха дали. Антропологът се зае да изследва останките от няколко бараки на двеста-триста метра от нас. Психологът остана в палатката си, за да пише в дневника си. Може би докладваше, че е заобиколена от идиоти, или просто описваше секунда по секунда сутрешните ни открития.

Аз посветих около час на наблюдението на малка червено-зелена дървесна жаба, настанила се върху широко, дебело листо, а после още час, за да проследя пътя на искрящо черно водно конче, което не би трябвало да се среща на морското равнище. Останалото време прекарах върху един бор, откъдето фокусирах бинокъла си върху брега и фара. Обичах да се катеря. Обичах и океана и установих, че да го гледам ми действа успокояващо. Въздухът беше толкова чист, толкова свеж, за разлика от света зад границата, който беше мръсен, уморен, несъвършен, устремен надолу, във война със самия себе си. Там винаги се чувствах така, сякаш работата ми се заключаваше в безплоден опит да се спасим от това, което сме.

Богатството на биосферата на Зона X се отразяваше в изобилието на птичия свят — от коприварчета и кълвачи до корморани и черни ибиси. Виждах и част от солените блата и вниманието ми беше възнаградено от едноминутната гледка на двойка видри. В един момент те погледнаха нагоре и изпитах странното усещане, че ме виждат как ги наблюдавам. Често изпитвах това чувство сред дивата природа: че нещата не са точно такива, каквито изглеждат, и трябваше да се боря с него, за да не надделее над научната ми обективност. Имаше и нещо друго, което се движеше тромаво през тръстиките, но се намираше по-близо до фара и под дебело прикритие. Не можех да кажа какво е, а след малко растителността спря да мърда и напълно го изгубих от поглед. Предположих, че е диво прасе, а тези животни плуват добре и са също толкова непридирчиви към хабитата си, колкото към храната си.

По мръкване стратегията да се занимаваме със своите си задачи като цяло беше свършила работата си да успокои нервите ни. Напрежението донякъде се беше разнесло и на вечеря дори се шегувахме.

— Иска ми се да знам какво си мислиш — призна антропологът, а аз отвърнах:

— Не, не ти се иска.

Тя посрещна отговора ми със смях, който ме изненада. Аз нямах желание да чувам техните гласове в главата си, техните представи за мен, нито техните истории и проблеми. Защо им бяха моите?

Нямах нищо против другарското чувство, което бе започнало да се заражда помежду ни, макар че то щеше да се окаже краткотрайно. Психологът ни даде по няколко бири от запасите с алкохол, които ни отпуснаха дотолкова, че аз смутено предложих да поддържаме връзка и след края на мисията. Вече бях спряла да се следя за физиологични и психични реакции на спорите и установих, че двете с геодезиста се разбираме по-добре, отколкото бях очаквала. Продължавах да не харесвам особено антрополога, но най-вече в контекста на мисията, не заради нещо, което ми бе казала. Чувствах, че по време на полевата работа беше показала липса на психична устойчивост — също както някои спортисти се представят чудесно на тренировка, но не и в мача. Макар че самото желание да участва в такава мисия означаваше нещо.