Джефф Вандермеер - Анихилация

— Трябва да продължим с изпълнението на плана — заяви психологът. — Трябва да изследваме… кулата.

Думата „кула“ в този контекст звучеше като безсрамна молба за лоялност от моя страна.

Геодезистът се колебаеше, сякаш се бореше с внушението на психолога от предната вечер. Това ме разтревожи в друго отношение. Нямаше да напусна Зона X, преди да опозная кулата. Този факт се беше пропил във всяка моя клетка. Поради това не можех да си представя да изгубя още един член на екипа толкова скоро и да остана сама с психолога. Не и при положение, че не бях сигурна в нея и все още нямах идея за ефекта на спорите.

— Права е — казах аз. — Трябва да продължим мисията. Можем да се справим и без антрополога.

Сериозният поглед на геодезиста обаче ни даваше да разберем, че по-късно пак ще се върнем на въпроса за антрополога. Тя кимна намусено и извърна очи.

Психологът въздъхна от облекчение или изтощение.

— Значи решено — каза тя и заобиколи геодезиста, за да приготви закуска.

Досега закуската винаги се приготвяше от антрополога.

* * *

Когато отидохме при кулата, ситуацията отново се промени. Двете с геодезиста си бяхме приготвили леки раници с достатъчно храна и вода, за да прекараме целия ден долу. И двете бяхме взели и оръжията си. И двете бяхме сложили противогазите си, за да се предпазим от спорите, макар че за мен вече беше късно. И двете носехме каски с фиксирани челници.

Психологът обаче застана на тревата преди кулата, малко под нас, и заяви:

— Аз ще стоя тук да пазя.

— От какво? — попитах невярващо аз.

Не желаех да я изпускам от поглед. Исках да поеме риска на разузнаването, а не да стои горе с цялата си власт над нас, произхождаща от тази й позиция.

Геодезистът също не остана доволна. С почти умолителен тон, подсказващ високото ниво на потиснат стрес, тя каза:

— Трябва да дойдеш с нас. По-безопасно е, ако сме трите.

— Но вие трябва да бъдете спокойни, че входът е обезопасен — възрази психологът и зареди пистолета си. Острият стържещ звук отекна по-силно, отколкото очаквах.

Геодезистът стисна по-здраво автомата си, докато кокалчетата й побеляха.

— Трябва да дойдеш с нас.

— Няма полза от риска всички да слизаме заедно — каза психологът, а аз долових хипнотична заповедност в интонацията й.

Геодезистът отпусна ръката си върху автомата. Чертите на лицето й някак се размиха за миг.

— Права си — каза тя. — Разбира се, че си права. Напълно логично е.

По гърба ми полазиха тръпки на страх. Вече бяхме две срещу една.

Замислих се за кратко над това, докато премервах погледа на психолога, съсредоточен върху мен. Хрумваха ми все кошмарни, параноични сценарии. Как се връщаме горе, за да открием, че входът е запушен, или психологът ни блъсва долу, докато се изкачваме към откритото небе. Само че едно не се връзваше: тя можеше да ни убие в съня ни всяка нощ от изминалата седмица.

— Не е толкова важно — казах аз след секунда. — Тук горе си също толкова ценна, колкото там долу.

И така, двете с геодезиста заслизахме по стълбите, също като предния ден, под зоркия поглед на психолога.

* * *

Първото, което забелязах на площадката, още преди да стигнем по-широкото вито стълбище и да видим надписа на стената, беше, че… кулата диша. Кулата дишаше, а когато докоснах стените, усетих в тях отзвук от пулс… Не бяха направени от камък, а от жива тъкан. Все още бяха празни, но сега излъчваха особена сребристобяла флуоресценция. Светът сякаш се разлюля и аз се отпуснах тежко до стената; в следващия миг геодезистът стоеше до мен и се опитваше да ми помогне да стана. Мисля, че когато най-после се изправих, цялата треперех. Не знам как да предам значимостта на този миг с думи. Кулата беше живо същество. Ние се спускахме в жив организъм.

— Какво има? — чух геодезиста да пита. — Какво се случи?

Аз хванах ръката й и я притиснах до стената.

— Пусни ме!

Тя се опита да се отдръпне, но аз не й позволих.

— Усещаш ли това? Усещаш ли го?

— Какво да усещам? За какво говориш?

Изплаших я, разбира се. Държах се като невменяема.

И въпреки това не отстъпих:

— Вибрация. Някакъв ритъм.

Свалих ръката си от нейната и отстъпих назад.

Тя си пое дълбоко въздух, без да отлепва ръка от стената.

— Не. Може би. Не. Не, нищо.

— Ами стената? От какво е направена?

— От камък, разбира се.

В светлия полукръг на челника ми помръкналото й лице изглеждаше хлътнало, очите й — големи и оградени от тъмнина, а противогазът криеше носа и устата й, сякаш изобщо нямаше такива.