Джефф Вандермеер - Анихилация

Аз също вдишах дълбоко. Исках да изприказвам всичко: че съм била контаминирана и че психологът ни хипнотизира много повече, отколкото сме подозирали. Че стените са изградени от жива тъкан. Но не го направих. Вместо това си стегнах задника, както се изразяваше съпругът ми. Защото щяхме да продължим напред, а геодезистът не виждаше това, което виждах аз, не преживяваше това, което преживявах аз. И не можех да я накарам да го види.

— Забрави — казах. — За секунда се дезориентирах.

— Трябва да се качим горе. Изпадаш в паника.

На всички ни бе обяснено, че в Зона X може да виждаме несъществуващи неща. Тя мислеше, че точно това се случва с мен.

Вдигнах кутийката на колана си.

— Не, не мига. Всичко е наред.

Беше шега — нескопосна, но все пак шега.

— Ти видя нещо, което го няма.

Нямаше да ме пусне току-така.

„А ти не виждаш това, което е там“, помислих си аз, но вместо това казах:

— Може би. Но това не е ли също важно? Не е ли част от всичко останало? От докладването? И нещо, което аз виждам, а ти не, може да се окаже съществено.

Тя претегли довода ми.

— Сега по-добре ли си?

— Отлично — излъгах аз. — Вече не виждам нищо.

Сърцето ми се чувстваше като животно, впримчено в гърдите ми, което се опитва да се измъкне навън. Геодезистът беше обградена от ореол от бяла фосфоресценция от стените. Нищо не избледняваше. Нищо не ме напускаше.

— Тогава ще продължим — реши тя. — Но ми обещай да ми кажеш, ако отново видиш нещо необичайно.

Помня, че едва не се изсмях. Необичайно? Като странен надпис на стената? Думи, изписани от малки колонии същества с неизвестен произход?

— Обещавам — казах аз. — И ти също, нали?

Обърнах нещата, за да я накарам да осъзнае, че същото може да се случи и с нея.

Тя кимна.

— Само не ме докосвай пак, за да не те ударя.

И аз кимнах. Нямаше да й хареса да й напомня, че физически съм по-силна от нея.

След това извратено споразумение двете продължихме надолу по стълбите в гърлото на кулата; дълбините ни се разкриваха като във филм на ужасите с такава красота и биоразнообразие, че не можех да възприема всичко. Но се опитвах, както винаги съм се старала от самото начало на кариерата си.

* * *

Моят магнит, мястото, за което винаги се сещах, когато ме питаха защо съм станала биолог, беше обраслият басейн в задния двор на къщата под наем, в която израснах. Майка ми беше майстор на ковано желязо и се радваше на известен успех, но твърде много обичаше алкохола и постоянно имаше проблеми с намирането на нови клиенти, докато баща ми, нереализиран счетоводител, специализираше във всякакви схеми за бързо забогатяване, които обикновено не носеха нищо; и двамата като че ли не умееха да се фокусират дълго върху каквото и да било. Понякога имах чувството, че случайно съм попаднала в това семейство.

Родителите ми нямаха нито воля, нито желание да почистят бъбрековидния басейн, макар да беше сравнително малък. Скоро след като се нанесохме, тревите по краищата му избуяха. Преобладаваха остриците и други високи растения. Ниските храсти покрай оградата около басейна скриваха телената й мрежа. В пукнатините на плочките по пътеката, обикаляща басейна, растяха мъхове. Нивото на водата бавно се покачваше от дъждовете, а повърхността й ставаше все по-отблъскваща от водораслите. Наоколо постоянно кръжаха водни кончета. Нанесоха се жаби и навсякъде виждах гърчавите, разкривени петна на поповите им лъжички. Водомерки и водни бръмбари превзеха басейна. Вместо да се отърва от сладководния си аквариум, както искаха родителите ми, аз пуснах рибките в басейна и някои от тях оцеляха въпреки шока. Започнаха да наминават местни птици като сиви и бели чапли, привлечени от жабите, рибите и насекомите. Като по чудо в басейна заживяха и малки костенурки, въпреки че представа си нямах откъде са се взели.

Броени месеци след нанасянето ни басейнът се превърна във функционираща екосистема. Бавно влизах през скърцащата дървена портичка и наблюдавах всичко от ръждивия сгъваем стол в един далечен ъгъл. Вътре в къщата родителите ми се занимаваха с всички банални, объркани неща, с които обикновено се занимаваха хората в човешкия свят, понякога дори шумно. Но аз лесно се потапях в микросвета на басейна. Въпреки силния си и основателен страх от удавяне, обичах да стоя край водата.

Интересът ми неизбежно се подклаждаше от безполезните лекции на притеснените ми родители относно хроничната ми интровертност, сякаш така щяха да ме убедят, че още държат положението в ръце. Подхвърляха ми, че нямам достатъчно (или никакви) приятели. Че не полагам усилия. Че мога да изкарвам пари с почасова работа. Но когато няколко пъти им напомних, че ми се налага да се крия от хулиганите на дъното на ямите в пустеещите полета зад училище, те нямаха отговор. Нито когато един ден „без причина“ забих кроше в лицето на една съученичка, която ми каза „здрасти“ на опашката в столовата.