Джефф Вандермеер - Анихилация

В тъмнината пулсът на кулата продължаваше да бие в тъпанчетата ми, а буквите и думите се полюшваха от трептенето на дишащите стени. Видях, че думите наистина изглеждат по-активни, цветовете — по-ярки, а пулсирането — по-силно, отколкото си го спомнях на горните нива. Ефектът беше по-забележим, отколкото ако бяха написани с мастило и писалка. Ярката, влажна лъскавина на новото.

Застанали на това невъзможно място, изпреварих геодезиста, за да бъде твърдението мое:

— Нещо под нас пише тези думи. Нещо под нас може би продължава да ги пише и сега.

Изследвахме организъм, който може би съдържаше втори загадъчен организъм, който използваше други организми, за да напише думите на стената. На този фон обраслият басейн от детството ми изглеждаше обикновен и едномерен.

Включихме отново челниците. В очите на геодезиста видях страх, но и странна решителност. Нямам представа какво виждаше тя в мен.

— Защо каза нещо? — попита тя.

Не разбирах.

— Защо каза „нещо“, а не „някой“? Не може ли да е „някой“?

Аз само свих рамене.

— Вземи си пистолета — каза тя с нотка на отвращение в гласа, прикриващо по-дълбока емоция.

Подчиних се, защото ми беше все едно. Но с пистолета в ръка се чувствах тромава и не на място, като че ли това не беше правилната реакция на сложната същност на това, срещу което се бяхме изправили.

Ако до този момент аз водех, сега като че ли си сменихме ролите, а с това се промени и характерът на разузнаването. Очевидно бяхме установили нов протокол. Спряхме да документираме думите и организмите на стената. Говорехме много по-бързо, съсредоточени върху тълкуването на мрака пред себе си. Шепнехме, сякаш някой можеше да ни чуе. Аз вървях напред, а геодезистът ме покриваше отзад, докато стигнахме до завоите. Там тя мина напред, а аз я последвах. В нито един момент не споменахме за връщане. Психологът, която ни пазеше горе, можеше да е на хиляди километри от нас. Ние бяхме заредени с нервната енергия на съзнанието, че долу може би ни чака някакъв отговор. Жив, дишащ отговор.

Поне може би геодезистът мислеше така. Тя не можеше да почувства или чуе пулса на стените. Но докато слизахме надолу, дори аз не можех да видя автора на тези думи в съзнанието си. Виждах само онова, което бях съзряла, когато се бях обърнала към границата на път за базовия лагер: трептяща и мъглява бяла празнота. Но знаех, че вероятно не е човек.

Защо? По много разумна причина — която най-после и геодезистът забеляза след още двайсет минути.

— Появи се нещо на земята — каза тя.

Да, на земята имаше нещо. От дълго време насам стълбището беше покрито с някаква утайка. Не се бях спирала да я огледам, понеже не исках да нервирам геодезиста — не бях сигурна дали тя ще я види. Утайката покриваше стъпалата от лявата стена до около шейсет сантиметра разстояние от дясната. Това означаваше, че запълваше около два и петдесет — два и седемдесет метра.

— Виждам го — отвърнах аз, без да обръщам внимание на треперещия й пръст.

Коленичих и насочих челника си към по-горните стъпала зад гърба си. Геодезистът се приближи и погледна през рамото ми. Утайката искреше като златна и беше осеяна с пръски с цвета на засъхнала кръв. Изглеждаше частично отразителна. Натиснах я с химикалката си.

— Малко лепкава, като тиня — казах аз. — Около сантиметър дълбока.

Общото ми впечатление беше, че нещо се плъзга надолу по стъпалата.

— Ами тези белези? — попита геодезистът, като се наведе напред и посочи отново. Шепнеше, което ми се струваше безполезно, а гласът й беше леко сподавен. Ала установих, че всеки път, когато забележех паника в нея, аз се чувствах по-спокойна.

Разгледах белезите. Може би се плъзгаха или влачеха, но достатъчно бавно, за да разкрият още повече в утайката след себе си. Белезите, които тя ми посочи, бяха овални, около трийсет сантиметра дължина и петнайсет ширина. Бяха разлети върху стъпалата, шест на брой в две редици. Резките във формите напомняха на следи, оставени от власинки, простиращи се до седем-осем сантиметра, преди да свършат с кръгове или възли. На двайсет-трийсет сантиметра вътре в тези следи имаше две ограждащи линии, които образуваха неправилен двоен кръг. Той се извиваше навън и навътре като подгъв на пола. След него имаше едва забележими индикатори за още „вълни“, сякаш оставени от сила, произлизаща от някакво централно тяло. Напомняше най-много на линиите по пясъка, които вълните оставят при отлив. Само дето тук нещо беше размило тези линии и те бяха размазани като рисунки с въглен.