Джефф Вандермеер - Анихилация

През цялото време, докато беше в мен, гледаше нагоре към лицето ми с изражение, което ми казваше, че ме помни, но сякаш в мъгла. Това го правеше по-реален, позволяваше ми да се преструвам.

Но само за кратко. Той се върна в живота ми само за двайсет и четири часа. На следващата вечер дойдоха да го отведат, а след като преминах през дългия, досаден процес на проверки по сигурността, продължих да го посещавам в института за наблюдение чак до края. В онова антисептично място, на което го изследваха и безуспешно се опитваха да пробият спокойствието и амнезията му. Той ме посрещаше като стар приятел, като котва, която може да му помогне да проумее съществуването си, но не и като любовница. Признавам, че ходех там, защото хранех надежда, че у него все още е останала искрица от човека, когото някога познавах. Ала така и не я открих. Дори в деня, в който ми казаха, че са му открили неподлежащ на операция рак, обхванал цялото му тяло, съпругът ми ме гледаше с леко озадачено изражение на лицето.

Осем месеца по-късно той почина. През цялото време не успях нито веднъж да проникна зад маската, да открия мъжа, когото помнех. Нито при личното си общуване с него, нито в интервютата, които даваше заедно с другите членове на експедицията. Между другото, всички умряха от рак.

Каквото и да се бе случило в Зона X, той не се върна оттам. Не и наистина.

* * *

Спускахме се все по-надолу в тъмнината. Длъжна бях да се запитам дали съпругът ми бе преживял тези неща. Не знаех как заразяването ми променя нещата. По неговия път ли вървях или той беше намерил нещо съвсем различно? Ако беше нещо подобно, дали реакциите му са били като моите и как са повлияли на хода на събитията?

Тинята ставаше все по-гъста и вече виждахме, че червените петна са живи организми, отделяни от онова, което се криеше под нас, защото се гърчеха в лепкавия пласт по земята. Цветът на субстанцията се беше усилил и сега приличаше на искрящ златен килим, постлан за нас по пътя ни към странен, великолепен бал.

— Да се връщаме ли? — питаше от време на време някоя от нас.

— Да отидем до следващия завой — отвръщаше другата. — Още малко и се връщаме.

Това беше изпитание за крехкото ни доверие. Изпитание за любопитството и увлечението ни, които вървяха ръка за ръка със страха ни. Изпитание за склонността ни към невежеството или риска. Усещането за обувките ни при внимателните ни стъпки в гъстата течност, начинът, по който лепкавостта й ни дърпаше, въпреки че съумявахме да се движим напред, постепенно щяха да се превърнат в инерция, знаехме това. Ако упорствахме твърде много.

Но после геодезистът сви зад следващия ъгъл, изведнъж отскочи назад и ме избута нагоре по стъпалата, а аз не й се противопоставих.

— На стъпалата долу има нещо — прошепна тя в ухото ми. — Нещо като тяло или човек.

Реших да не й напомням, че тялото може да бъде човек.

— Пише ли думи по стената?

— Не, свлечено е до нея. Само бегло го зърнах.

Дишаше учестено и плитко в противогаза.

— Мъж или жена?

— Стори ми се, че е човек — каза тя, все едно не бе чула въпроса ми. — Стори ми се, че е човек. Така ми се стори.,

Телата бяха едно, а срещата с чудовище — съвсем друго. Никое обучение не може да те подготви за това.

И все пак не можехме да се качим обратно и да излезем от кулата, без да изследваме тази нова загадка. Не можехме. Хванах я за раменете и я накарах да ме погледне.

— Каза, че прилича на човек, седнал до стената. Значи не е това, което проследяваме. Трябва да е свързано с другия отпечатък от обувка. Знаеш, че е така. Можем да рискуваме да го погледнем, а после ще се качим горе. Обещавам ти, че каквото и да открием, няма да продължаваме по-надолу.

Геодезистът кимна. Мисълта, че това е всичко, че няма да слизаме по-дълбоко, беше достатъчна да я успокои. Само още малко и скоро ще видиш слънцето.

Отново заслизахме надолу. Стъпалата тук изглеждаха особено хлъзгави, макар че може да е било и заради треперенето ни. Вървяхме бавно, като се подпирахме на празната плоча на дясната стена, за да не изгубим равновесие. Кулата беше тиха, притаила дъх, а пулсът й внезапно се забави и стана много по-далечен, или пък аз не го чувах заради бучащата кръв в ушите ми.

Свих зад ъгъла и видях фигурата. Насочих челника си към нея. Ако се бях поколебала и секунда повече, нямаше да имам куража да го направя. Това беше тялото на антрополога, отпуснато до лявата стена. Ръцете й бяха положени в скута, главата й беше наведена, сякаш за молитва, а от устата й изтичаше нещо зелено. Дрехите й изглеждаха странно размазани и неясни. От тялото й се излъчваше бледо, едва доловимо златисто сияние. Предполагах, че геодезистът изобщо не го вижда. Нямаше сценарий, в който да можех да си представя, че антропологът е жива. Единствената ми мисъл бе, че психологът ни е излъгала, и изведнъж присъствието й далеч над нас, на входа на кулата, ме притисна с непоносима сила.