Джефф Вандермеер - Анихилация

Това откритие ме заплени. Не можех да откъсна поглед от следата и белезите от власинките. Мислех си, че такова същество би могло да коригира наклона на стълбите, също както геостабилизиращата камера би коригирала неравностите по пътя.

— Виждала ли си подобно нещо? — попита геодезистът.

— He. — С усилие преглътнах по-язвителния си отговор. — Не, никога.

Някои трилобити, охлюви и червеи оставяха сравнително прости, но смътно сходни следи. Бях уверена, че никой в света отвън не бе виждал толкова сложни или мащабни следи.

— Ами това?

Геодезистът посочи едно стъпало малко по-нагоре.

Осветих го и видях нещо като отпечатък от обувка в утайката.

— Просто някоя от нашите обувки.

Толкова обикновено. Толкова скучно.

Светлината на челника й потрепери, когато тя поклати глава.

— Не. Виж.

Посочи моите и своите стъпки. Онзи отпечатък беше различен и се изкачваше нагоре по стълбите.

— Права си — съгласих се аз. — Това е друг човек, който е бил тук не много отдавна.

Геодезистът започна да ругае.

В онзи момент не ни хрумна да потърсим още следи от обувки.

* * *

Според записите, които ни бяха показали, първата експедиция не беше докладвала нищо необичайно в Зона X — само за празна, девствена пустош. Втората експедиция така и не се завърнала и не оставила почти никакви следи за следващата. Третата експедиция била съставена от индивиди с нелечими болести, на които оставали броени месеци нормален живот. Ако не се върнели, значи били преминали по-остра и сурова граница. Но когато те наистина не се завърнали и участта им станала известна, експедициите били прекратени за известно време. Когато отново започнали, в тях се включвали доброволци, които поне отчасти били запознати с действителния риск. Оттогава насам е имало и повече, и по-малко успешни мисии.

Единайсетата експедиция била много трудна… и особено лично за мен поради един факт, за който не бях откровена до момента. Нещо, което си спестих.

Съпругът ми участваше като медик в тази експедиция. Той никога не е искал да работи като лекар, а само в спешната медицина. „От онези, които правят триажа на място“, по собствените му думи. Беше привлечен за Зона X от свой приятел, който го помнеше от съвместната им работа за военноморските сили, преди мъжът ми да се прехвърли към линейките. Отначало той не каза „да“, не беше сигурен, но с времето го убедиха. Това породи доста кавги помежду ни, въпреки че така или иначе си имахме много затруднения.

Знам, че всеки би могъл да открие тази информация, но се надявам, че докато четете този разказ, ме намирате за надежден, обективен свидетел. Не някой, който е пожелал да отиде в Зона X поради някакво друго събитие, несвързано с целта на експедициите. И в определен смисъл това е точно така; участието на съпруга ми в друга експедиция в много отношения няма връзка с моите мотиви да се кандидатирам.

Но как можех да не бъда засегната от Зона X, дори само чрез него? Една вечер, докато лежах сама в леглото си, около година след като той пое към границата, чух, че в кухнята има някой. Въоръжена с бейзболна бухалка, излязох от стаята и включих всички лампи в къщата. Открих мъжа си до хладилника, още в експедиционните си дрехи, да пие мляко, докато не потече по брадичката и врата му. Тъпчеше се свирепо с остатъци, все едно не се бе хранил, както трябва, от месеци.

Аз занемях. Гледах го, сякаш беше мираж; сякаш ако помръднех или кажех нещо, щеше да изчезне.

Седнахме в дневната — той на дивана, аз на един стол срещу него. Трябваше ми известно разстояние от това внезапно привидение. Той не си спомняше как е напуснал Зона X, нито как се е прибрал вкъщи. Имаше съвсем смътни спомени за самата експедиция. Излъчваше странно спокойствие, нарушавано само от далечно чувство на паника, когато го питах какво е станал и той осъзнаваше, че тази амнезия не е естествена. Явно бяха изчезнали всички спомени за разпадането на брака ни, което беше започнало много преди споровете ни относно заминаването му. Сега в себе си таеше същата дистанция, за която явно и неявно ме бе обвинявал толкова пъти в миналото.

След малко изгубих търпение. Накарах го да си вземе душ, а после го заведох в спалнята, свалих дрехите му и го любих, като аз бях отгоре. Опитвах се да си върна останките от мъжа, когото помнех, онзи, който, за разлика от мен, беше открит, пламенен и вечно искаше да бъде полезен. Мъжът, който беше страстен яхтсмен и всяка година отиваше на двуседмично плаване с приятели. Сега не откривах никое от тези неща у него.