Джефф Вандермеер - Анихилация

Съжаление или емпатия изпитвах към антрополога? Слаба, хваната в капан, без възможност за избор.

Геодезистът ме чакаше нетърпеливо.

— Какво намери?

— Имало е друг човек с антрополога.

Изложих й теорията си.

— Но защо й е било на психолога да го прави? — попита тя. — Нали бездруго всички щяхме да дойдем тук на сутринта?

Имах чувството, че я гледам от хиляди километри разстояние.

— Нямам представа. Но тя хипнотизира всички ни, и не само, за да ни успокои. Може би експедицията има различна цел от това, което са казали на нас.

— Хипноза. — Повтори думата, като че беше безсмислена. — Откъде знаеш? За хипнозата?

Геодезистът негодуваше — срещу мен или срещу теорията, не знаех, но я разбирах.

— Защото по някакъв начин станах неподатлива за нея. Тя те хипнотизира днес, преди да слезем тук, за да се увери, че ще изпълниш дълга си. Видях я как го прави.

Искаше ми се да призная, да й кажа как съм станала неподатлива на хипнозата, но бях убедена, че това ще бъде грешка.

— И ти не направи нищо? Ако е вярно?

Поне обмисляше възможността да ми повярва. Може би в съзнанието й все пак беше останал някакъв остатък, някакъв мъглив спомен от случилото се.

— Не исках психологът да знае, че не може да ме хипнотизира.

Освен това, аз исках да сляза в кулата.

Геодезистът помисли за секунда.

— Можеш да ми вярваш или да не ми вярваш — продължих аз, — но едно трябва да повярваш: когато се качим обратно горе, трябва да бъдем готови за всичко. Може да се наложи да вържем или убием психолога, защото не знаем какво е намислила. И аз трябва да се кача първа, защото тя не може да ми повлияе. А ти си сложи тези. Може да ти помогнат срещу хипнотичното внушение. — И аз й подадох резервните си тапи за уши.

Тя колебливо ги взе.

— Не. Ще се качим заедно, едновременно.

— Това няма да бъде благоразумно — възразих аз.

— Не ме интересува. Никъде няма да ходиш без мен. Няма да те чакам в тъмнината да оправиш всичко.

— Добре — отвърнах аз след кратък размисъл. — Но ако видя, че иска да те принуждава против волята ти, ще трябва да я спра.

Или поне да се опитам.

— Ако си права. Ако казваш истината.

— Казвам ти истината.

— Ами тялото?

Значеше ли това, че сме се разбрали? Надявах се да е така. Или тя щеше да се опита да ме обезоръжи по пътя нагоре. Може би психологът вече я беше подготвила и за това.

— Ще оставим антрополога тук. Не можем да я носим, а и не знаем какви контаминанти бихме изнесли с тялото й.

Геодезистът кимна. Поне не беше сантиментална. И двете знаехме, че в това тяло не е останало нищо от антрополога. Правех всичко възможно да не мисля за последните мигове от живота на антрополога и за ужаса, с който е продължавала да се опитва да изпълни задачата си по чужда воля, макар това да е значело сигурна смърт. Какво ли беше видяла? В какво ли са били вперени очите й, преди всичко да потъне в мрак?

Преди да тръгнем нагоре, взех една от епруветките, разпилени около тялото. Вътре имаше следа от някаква гъста, напомняща на плът субстанция, излъчваща тъмнозлатисто сияние. Може би все пак беше успяла да вземе полезна проба преди края.

* * *

Докато се изкачвахме към светлината, с всички сили се опитвах да се разсея. Припомнях си отново и отново обучението си и търсех следа, къс информация, който да ме наведе на някакво прозрение за откритията ни. Но не намирах нищичко и можех само да се чудя на собствената си наивност да вярвам, че изобщо са ми казали нещо полезно. Както винаги, акцентът падаше върху собствените ни способности и познания. Колкото пъти се връщах назад, съзирах почти нарочно намерение да скрият информация и да ни заблудят, маскирано като загриженост да не ни уплашат или стресират.

Първото заблуждение беше картата, защото какво друго е една карта, освен начин да се подчертаят едни неща, а други да се направят невидими? Постоянно ни връщаха към картата, караха ни да запомняме детайли от нея. Инструкторът, чието име така и не разбрахме, шест дълги месеца набиваше в главите ни местоположението на фара спрямо базовия лагер и разстоянията между разрушените постройки. Километрите брегова ивица, които трябваше да изследваме. Почти винаги в контекста на фара, не на базовия лагер. Така свикнахме с тази карта, нейните измерения и мисълта за съдържанието й, че не ни хрумваше да питаме защо и дори какво.

Защо тази част от бреговата ивица? Какво може да има във фара? Защо лагерът беше и винаги е бил разположен в гората, далеч от фара, но сравнително близо до кулата (която, естествено, не съществуваше на картата)? Какво имаше извън картата? Сега, когато знаех колко хипноза се използва върху нас, осъзнавах, че самото фокусиране върху картата ни е било внушено. Че ако не задавахме въпроси, това също е било програмирано. Че фарът, символичен или реален, може да е бил подсъзнателен тригер за хипнотично внушение или епицентърът на всичко, което се бе разпространило и превърнало в Зона X.