Джефф Вандермеер - Анихилация

Понеже не отговорих, геодезистът натъртено повтори:

— Та какво ще правим сега, по дяволите?

— Ще анализираме пробите, които взех, и ще проявим снимките — казах аз, като излязох от палатката. — Утре вероятно ще слезем отново в кулата.

Геодезистът се изсмя пресипнало, мъчейки се да намери подходящи думи. За секунда лицето й сякаш се готвеше да се разкъса, може би от напрежението на борбата с остатъците с някакво хипнотично внушение.

— Не. Няма да сляза пак там — заяви тя накрая. — И това е тунел, а не кула.

— Какво предлагаш ти?

Сякаш преминала някаква бариера, думите й станаха по-бързи и решителни:

— Ще се върнем при границата и ще чакаме да ни извадят. Нямаме ресурси да продължим, а ако си права, психологът се спотайва и крои нещо, или най-малкото мисли как да се оправдае. Ако ли не, ако е мъртва или ранена, защото нещо я е нападнало, това е още една причина да се махаме оттук.

Тя беше запалила цигара — една от малкото, които ни бяха дали — и издуха две дълги струйки дим през носа си.

— Не съм готова да се върна — възразих аз. — Не още.

Изобщо не бях готова, въпреки всичко, което се бе случило.

— Ти май наистина предпочиташ това място? — Всъщност това не беше въпрос, а в тона й прозираше нотка на съжаление или отвращение. — Мислиш ли, че това ще продължи още дълго? Нека ти кажа: виждала съм подобри шансове дори при военни маневри, симулиращи негативен изход.

Дори да беше права, очевидно я движеше страхът. Имах нужда от тактика за отлагане.

— Да видим какво сме донесли, после ще решим. Винаги можеш да тръгнеш за границата утре.

Геодезистът дръпна още веднъж от цигарата, докато обмисляше думите ми. Границата все пак беше на пет дни път.

— Права си — огъна се тя за момент.

Не й казах какво си мисля: че може да не се окаже толкова просто. Че е възможно да стигне до границата само по абстрактния начин, по който беше стигнал съпругът ми, оголена от всичко, което я прави уникална. Но не исках да я накарам да се почувства в безизходица.

* * *

Останалата част от следобеда прекарах в изследване на пробите под микроскопа върху импровизираната масичка пред палатката си. Геодезистът проявяваше снимки в своята палатка, служеща едновременно за тъмна стаичка — обезсърчителен процес за всеки, свикнал с цифровата фотография. После, докато снимките съхнеха, отново се зарови в картите и документите, останали в базовия лагер от предишната експедиция.

Моите проби разказваха поредица от загадъчни шеги с ключови фрази, които не разбирах. Клетките на биологичната маса, от която бяха изградени думите на стената, имаха необикновен строеж, но все пак в рамките на приемливото. Или много успешно имитираха определени видове сапротрофни организми. Мислено си отбелязах да взема проба от стената зад думите. Нямах представа колко дълбоко са вкоренени власинките, нито дали имат възли отдолу и тези власинки са само видимите стражи.

Тъканната проба от раковидното същество не се поддаваше на никаква интерпретация; това беше странно, но не ми говореше нищо. Имам предвид, че не открих клетки: само твърда кехлибарена повърхност с въздушни мехурчета. В онзи момент го изтълкувах като замърсена проба или доказателство за бързото разлагане на организма. По-късно — твърде късно, за да мога да я тествам — ми хрумна друга идея: че тъй като съм погълнала спорите на организма, самата аз причинявам реакция в пробата. Не разполагах с медицинското оборудване, необходимо за диагностиката, която би могла да ми разкрие други промени в тялото и ума ми след поглъщането.

Оставаше пробата от епруветката на антрополога. По очевидни причини я бях оставила последна. Накарах геодезиста да отдели една част от нея, да я сложи на предметно стъкло и да запише какво вижда през микроскопа.

— Защо? — попита тя. — Защо искаш аз да го направя?

Поколебах се.

— Хипотетично… би могло да има замърсяване.

Тя ме изгледа сериозно, със стиснати зъби.

— Хипотетично, защо ти да си повече или по-малко замърсена от мен?

Свих рамене.

— Няма конкретна причина. Но аз първа открих думите на стената.

Тя ме погледна, сякаш дрънкам глупости, и дрезгаво се изсмя.

— Затънали сме много повече. Наистина ли мислиш, че тези противогази са нещо повече от лепенка за рани? Предвид какво се случва тук?

Тя грешеше — надявах се да греши — но не я поправих. Хората омаловажават или опростяват информацията по толкова много причини.

Нямаше какво повече да се каже. Тя се върна към своята работа, а аз присвих око през микроскопа над пробата от онова, което бе убило антрополога. Отначало не знаех какво виждам, защото беше твърде неочаквано. Това беше мозъчна тъкан, и то не каква да е. Клетките определено бяха човешки с някои изменения. Помислих си, че пробата е повредена, но не от моето присъствие: бележките на геодезиста описваха съвършено точно това, което виждах и аз, а когато по-късно отново погледна пробата, тя потвърди, че нищо не се е променило.