Джефф Вандермеер - Анихилация

И тогава, в тази тъмнина, го видях с очите си: пламъче от оранжева светлина. Бледа искра високо в небето. Това ме озадачи, докато не се сетих, че идва от фара. Докато гледах, пламъчето се премести наляво и нагоре, угасна и няколко минути по-късно се появи много по-високо. После угасна завинаги. Дълго го чаках да светне отново, но това не стана. По някаква причина, колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойна ставах аз, сякаш на това странно място светлината — каквато и да било светлина — беше признак на цивилизация.

Буря имаше и в онзи последен цял ден с мъжа ми след завръщането му от единайсетата експедиция. Ден, който имаше яснотата на сън, на нещо странно, но познато — позната рутина, но странно спокойствие, повече от това, с което бях свикнала, преди да замине.

През последните седмици преди експедициите двамата неистово се карахме. Бях го притискала до стената, бях го замеряла с предмети. Само и само да пробия бронята на твърдоглавие, която, сега знам, може да му е била наложена с хипнотично внушение. „Ако заминеш — казах му тогава, — може да не се върнеш, а и да се върнеш, не бъди сигурен, че ще те чакам.“ На което той вбесяващо се изсмя и отвърна: „О, нима досега си ме чакала? И дойдох ли?“ Беше твърдо решен и всяко препятствие предизвикваше грубиянския му хумор, което си беше напълно нормално дори без хипноза. За него беше типично да вземе решение и да го следва, независимо от последствията. Да позволи на импулса да се превърне в мания, особено ако смяташе, че работи за кауза, по-важна от него самия. Това беше една от причините да остане и на втора мисия във флота.

Известно време връзката ни беше нестабилна, отчасти заради факта, че той беше много общителен, а аз предпочитах усамотението. Някога това беше източник на сила за нас, но този период беше отминал. При първата ни среща не само го намерих за красив, но и се възхитих на уверената му, открита природа, на потребността му да бъде сред хора — възприех го като здравословна противотежест на собствения си характер. Той имаше хубаво чувство за хумор и когато се запознахме — в един мол — заобиколи моята сдържаност, като се престори, че двамата сме детективи, работещи по определен случай, и сме там, за да наблюдаваме заподозрян. Така започнахме да си измисляме факти за живота на улисания кошер от хора, които жужаха около нас, а после и един за друг.

Отначало сигурно съм му се струвала загадъчна — с предпазливостта си, с потребността си да бъда сама, дори след като мислеше, че е пробил защитата ми. Или съм била ребус, който се е опитвал да реши, или си е мислил, че щом ме опознае по-добре, ще може да проникне до някакъв друг пласт, до ядро, в което вътре в мен живее друг човек. При един от скандалите ни той призна точно това — опита се да изкара кандидатирането си за експедицията признак на моето отблъскване преди това. После засрамено си взе думите обратно. Аз ясно му заявих, така че да няма заблуди: този човек, когото той се опитваше да опознае по-добре, не съществуваше; аз бях това, което изглеждах отвън. И това нямаше да се промени.

Един ден в началото на връзката ни, докато си лежахме в леглото — нещо, което често правехме по онова време — му разказах за басейна. Той беше очарован, може би дори си помисли, че ще последват и други интересни откровения. Избута настрани елементите, които говореха за самотно детство, и се фокусира изцяло върху басейна.

— Аз щях да пускам лодчици в него.

— А капитан без съмнение щеше да бъде Старият трътльо — отвърнах аз. — И всичко щеше да бъде щастливо и прекрасно.

— Не. Защото ти щеше да ми се сториш много упорита и намусена. Доста намусена.

— А ти щеше да ми се сториш лекомислен и щях да си пожелая костенурките да обърнат лодката ти.

— Аз пък щях да я ремонтирам и да стане още по-хубава, а после щях да разкажа на всички за намусеното момиче, което си говори с жабите.

Никога не си бях говорила с жабите, презирах антропоморфизирането на животните.

— И какво щеше да се промени, ако не се бяхме харесали като деца?

— О, аз все пак щях да те харесам — ухили се той. — Ти щеше да ме заплениш и аз щях да те следвам навсякъде. Без колебание.

Да, тогава си пасвахме, макар и по странен начин. Пасвахме си, защото бяхме толкова различни и се гордеехме от мисълта, че това ни прави силни. Толкова много и толкова дълго се любувахме на тази представа, че тя се превърна във вълна, която се разпени, едва след като оженихме… и с времето ни погуби по потискащо познати начини.