Джефф Вандермеер - Анихилация

На вечеря, точно когато той приключваше с храната, дойдоха да го вземат с четири-пет немаркирани коли и един бус с камери. Не влязоха грубо или с крясъци, размахали белезници и оръжия. Вместо това се приближиха почтително, би могло дори да се каже плахо: с онази бдителна предпазливост, с която човек посяга към невзривен снаряд. Той тръгна с тях, без да протестира, а аз им позволих да отведат този непознат от дома ми.

Не можех да ги спра, но и не исках. Последните няколко часа, които бях прекарала до него, бяха изпълнени с нарастваща паника. Все повече се убеждавах, че каквото и да му се е случило в Зона X, то го бе превърнало в черупка на някогашния му аз, в автомат, който прави всичко механично. Човек, когото не познавах. Всяко негово нетипично действие или дума ме отдалечаваше все повече от спомена за някогашния ми съпруг, а въпреки всичко, което се бе случило, за мен беше важно да запазя представата си за него. Затова и се обадих на властите: не знаех какво да правя с него, не можех да съществувам повече с промененото му състояние. Откровено казано, когато го видях да си тръгва, изпитвах най-вече облекчение, не вина и предателство. Какво друго можех да сторя?

Както вече казах, посещавах го в института чак до края. Дори на записаните под хипноза интервюта не казваше нищо ново, освен ако са го скрили от мен. Най-силно помня неизменната тъга в думите му. „Ходя цяла вечност от границата до базовия лагер. Отнема много време, а знам, че на връщане ще бъде още по-дълго. С мен няма никой. Съвсем сам съм. Дърветата не са дървета, птиците не са птици и аз не съм аз, а нещо, което ходи много отдавна…“

Това беше единственото нещо, което открих в него след завръщането му: дълбока, нескончаема самота, сякаш му беше даден дар, с който не знаеше какво да прави. Дар, който беше отрова за него и в крайна сметка го уби. А дали би убил и мен? Този въпрос се промъкваше в мислите ми, докато се взирах в очите му последните няколко пъти; много ми се искаше да прочета какво си мисли той, но все не успявах.

Докато се трудех на скучното си работно място в стерилната лаборатория, постоянно мислех за Зона X и как никога няма да разбера какво е да отидеш там. Никой не можеше да ми каже, а и никой разказ не би могъл да замести преживяването. И така, няколко месеца след смъртта на съпруга ми, кандидатствах за експедиция в Зона X. Досега никога не се бе случвало съпруг или съпруга на член на предишна експедиция също да изяви желание да участва. Мисля, че ме избраха отчасти, за да видят дали връзката ни би могла да има значение. Струва ми се, че ме приеха като експеримент. А може би от самото начало са очаквали да го направя.

* * *

На сутринта дъждът беше спрял и небето беше синьо, почти безоблачно. Само боровите иглички, посипани по покривите на палатките ни, мръсните локвички и нападалите клони по земята напомняха за снощната буря. Сиянието, заразило сетивата ми, вече изпълваше и гърдите ми; не мога да го опиша по друг начин. Вътре в мен имаше някакво сияние, тръпнеща енергия и очакване, които компенсираха липсата на сън. И това ли е част от промяната, питах се аз, но всъщност нямаше значение — не можех да се боря с това, което се случваше с мен.

Освен това трябваше да взема решение, разкъсвана между фара и кулата. Една част от сиянието искаше веднага да се върне към мрака; обяснявах си го с куража или неговата липса. Да скоча още сега в кулата, без да мисля, без да планирам — това щеше да бъде действие, продиктувано от вярата, от твърда решителност или безразсъдство, неподплатени от нищо. Но сега знаех, че предната нощ във фара е имало и някой друг. Ако психологът бе потърсила убежище там, можех да я проследя и да науча повече за кулата, преди да продължа изследването й. Това ми се струваше все по-важно, още повече след изминалата нощ, защото броят на неизвестните, свързани с кулата, се беше умножил десетократно. И така, когато отидох да говоря с геодезиста, вече бях избрала фара.

Утрото носеше аромата и усещането за ново начало, но не му бе писано да бъде такова. Геодезистът нямаше никакво желание да се връща в кулата, но това важеше със същата сила и за фара.

— Не искаш ли да разберем дали психологът е там?

Изгледа ме така, сякаш съм малоумна.

— Скрита на висока позиция с ясна видимост във всички посоки? На място, за което знаем, че е пълно с оръжия? Ще рискувам да остана тук. И ако имаш малко мозък, ще направиш същото. Може би ще „откриеш“, че не искаш дупка от куршум в главата. Освен това, тя може да е и другаде.