Джефф Вандермеер - Анихилация

Упоритостта й ме разкъсваше. Не исках да се разделяме по чисто практически съображения — вярно, бяха ни казали, че предишните експедиции са складирали оръжие във фара — и защото вярвах, че е по-вероятно да се опита да си тръгне към дома, докато не съм там.

— Фарът или кулата — казах аз, като се опитах да заобиколя проблема. — А за нас ще бъде по-добре, ако намерим психолога, преди да слезем отново долу. Тя е видяла какво е убило антрополога. Знае повече, отколкото ни е казала.

И премълчаната мисъл: ако минеха ден или два, онова, което живееше в кулата и бавно пишеше думите по стените, щеше да изчезне или да се отдалечи толкова много, че никога да не успеем да го настигнем. Но това навяваше на плашещата представа за безкрайна кула с безброй нива, спускащи се в недрата на земята.

Геодезистът скръсти ръце.

— Ти май наистина не схващаш. Мисията свърши.

Страхуваше ли се? Или просто не ме харесваше достатъчно, за да се съгласи? Каквато и да беше причината, противопоставянето й ме вбеси също като самодоволното изражение на лицето й, и в този миг сторих нещо, за което сега съжалявам.

Казах:

— Няма полза от риска да се връщаме в кулата сега.

Мислех си, че умело съм изрекла един от хипнотичните сигнали на психолога, но лицето на геодезиста потръпна, като че ли временно изгуби ориентация. Когато сянката отмина, изражението й показваше, че е разбрала какво съм се опитала да направя. Не беше дори изненадана; по-скоро бях потвърдила впечатлението, което вече си беше създала за мен. А аз се уверих, че хипнотичните сигнали работят само при психолога.

— Готова си на всичко, за да постигнеш своето, така ли? — попита геодезистът, но фактът беше, че тя държеше автомата. А с какво оръжие разполагах аз? Казах си, че съм предложила този курс на действие, защото не исках смъртта на антрополога да остане напразна.

Понеже не отговорих, геодезистът въздъхна и с уморен глас каза:

— Знаеш ли, най-после го проумях, докато проявявах безполезните снимки. Какво ме тревожи най-много. Не е онова нещо в тунела или твоето поведение, или някоя постъпка на психолога. А тази пушка, която държа. Когато я разглобих, за да я почистя, видях, че е сглобена от трийсетгодишни части. Нито едно нещо, което носим, не е от настоящето. Нито дрехите, нито обувките ни. Всичко е вехтория. Реставрирани боклуци. През цялото време живеем в миналото. В някаква възстановка. Но защо? Защо? — Тя изсумтя. — И ти не знаеш.

Това беше най-дългата й реч досега. Искаше ми се да кажа, че тази информация е най-малката изненада в йерархията на всичко, което бяхме открили дотук. Но си замълчах.

— Значи ще останеш тук, докато се върна?

Сега това беше основният въпрос, затова не ми хареса нито бързината на отговора й, нито тонът:

— Обещавам. Каквото поискаш.

— Не казвай нещо, което не можеш да изпълниш — предупредих я аз.

Отдавна бях престанала да вярвам на обещания. На биологични императиви — да. На екологични фактори — да. На обещания — не.

— Майната ти.

Така оставихме нещата — тя седеше облегната на разклатения стол, хванала автомата си в ръце, а аз тръгнах да търся източника на светлината, която бях видяла предишната нощ. Носех раница, пълна с храна и вода, два пистолета, материали за взимане на проби и единия микроскоп. Някак си се чувствах по-спокойна, когато имах микроскоп със себе си. А колкото и да се бях опитвала да убедя геодезиста да дойде с мен, някаква част от мен се радваше на възможността да разузнавам сама, без да завися и да се тревожа за другиго.

Погледнах няколко пъти назад, преди пътят ми да завие. Геодезистът още си седеше там и ме гледаше като разкривено отражение на онова, което бях само допреди няколко дни.

Обзе ме странно настроение, докато вървях сама и в тишина през последните борове и блатните кипариси, които сякаш плаваха в черната вода, покрити със сив мъх. Имах чувството, че пътувам през пейзажа под звуците на експресивна, силна ария в ушите си. Всичко беше пропито с емоция, окъпано в нея, и аз вече не бях биолог, а гребенът на постоянно надигаща се вълна, която така и не се разбива в брега. Виждах с нови очи фините детайли на прехода към тресавището и солните равнини. Когато пътеката се превърна в издигнат насип, отдясно се разстлаха матови, задушени от водорасли езера, а от лявата ми страна течеше канал. Неравни водни ръкави лъкатушеха като лабиринт през гората от тръстики от страната на канала, а в далечината като внезапни откровения се мяркаха острови, оазиси от разкривени от ветровете дървета. Превитите им, черни силуети изглеждаха стряскащо на обширния, искрящ златисто-кафяв фон на тръстиките. Странната светлина върху този хабитат, неподвижността на всичко, усещането за очакване ме довеждаше почти до екстаз.