Джефф Вандермеер - Анихилация

Моето обучение върху екологията на това място също бе имало този заслепяващ ефект. Бях прекарала повечето време в запознаване с естествените преходни екосистеми, с флората, фауната и кръстосаното опрашване, които бих могла да очаквам да намеря тук. Но освен това настойчиво ми бяха припомнени знания за гъбите и лишеите, които сега, в светлината на думите върху стената, изпъкваха в съзнанието ми като действителната цел на цялото обучение. Ако картата е имала за цел само да отклонява вниманието ни, то обучението по екология е трябвало истински да ме подготви. Освен ако не ме хващаше параноя. Но ако не беше параноя, това значеше, че те са знаели за кулата, може би винаги са знаели за нея.

Подозренията ми продължаваха да нарастват. Бяха ни подложили на сурово обучение по оцеляване и боравене с оръжия, толкова сурово, че повечето вечери веднага заспивахме в отделните си стаи. Дори в малкото случаи, когато тренирахме заедно, бяхме разделени. На втория месец ни взеха имената. Единствените имена бяха на нещата в Зона X, и то само с най-общ етикет. Това също отвличаше вниманието ни от задаването на определени въпроси, до които можехме да достигнем, само ако знаехме конкретни детайли. Но правилните детайли, не като това, че в Зона X има шест вида отровни змии. Може би звучеше твърде пресилено, но не бях в настроение да отхвърлям дори най-невероятните сценарии.

Докато дойде време да пресечем границата, знаехме всичко… и не знаехме нищо.

* * *

Когато излязохме навън, психологът не беше там. Премигвахме срещу светлината и вдишвахме свежия въздух със свалени противогази. Бяхме готови за почти всякакви сценарии, но не и за отсъствието на психолога. За известно време това ни накара да се чувстваме така, сякаш се носим свободно и без посока в този обичаен ден, под яркото синьо небе, сред дългите сенки на дърветата. Извадих тапите от ушите си и открих, че вече не чувам пулса на кулата. За ума беше пълна загадка как е възможно това, което видяхме долу, да съществува едновременно със света горе. Като че ли се бяхме издигнали прекалено бързо от дълбоко гмуркане в морето, но вместо декомпресионна болест, ни следваха спомените за съществата, които бяхме видели. Продължавахме да издирваме психолога в околностите, убедени, че се крие. Донякъде се надявахме да я намерим, защото тя без съмнение имаше обяснение. След известно време стана патологично да претърсваме един и същ район около кулата, но почти час не можехме да намерим начин да спрем.

Накрая не можех повече да отричам истината.

— Няма я.

— Може би се е върнала в базовия лагер — предположи геодезистът.

— Ще се съгласиш ли, че отсъствието й е признак на вина?

Тя се изплю в тревата и внимателно ме изгледа.

— Не, няма. Може да й се е случило нещо. Може да й се е наложило да се върне в лагера.

— Видя следите. Видя тялото.

Геодезистът посочи с автомата си.

— Хайде просто да отидем в лагера.

Не можех да кажа какво си мисли. Не знаех дали се е обърнала срещу мен или просто е предпазлива. При всяко положение излизането на повърхността й бе вдъхнало дързост, а за мен беше по-добре да бъде несигурна.

Но когато стигнахме до базовия лагер, решителността на геодезиста пак я напусна. Психологът не беше и там. И не само това, но беше взела половината от провизиите ни и повечето оръжия. Или ги беше заровила някъде. Сега поне знаехме със сигурност, че е жива.

Трябва да разберете как се чувствах в онзи момент и как сигурно се чувстваше геодезистът — ние бяхме учени, свикнали да наблюдаваме природните явления или резултатите от човешката дейност. Не бяхме подготвени да се сблъскваме със свръхестественото, както изглеждаше. В необичайни ситуации човек може да намери успокоение дори в някого, когото смята за враг. Ето че сега бяхме на крачка от нещо безпрецедентно, а за по-малко от седмица от началото на мисията бяхме изгубили не само лингвиста на границата, но след това и антрополога, и психолога.

— Добре, предавам се — заяви геодезистът, хвърли автомата и се отпусна на един стол пред палатката на антрополога, докато аз тършувах вътре. — Засега ще ти повярвам. Ще го направя, защото нямам друг избор. Нямам по-добра теория. Какво ще правим?

Не открих никакви следи в палатката на антрополога. Още не можех да се преборя с ужаса от това, което й се бе случило. Да бъдеш принуден да отидеш на сигурна смърт против волята си. Ако бях права, психологът беше убиец — много повече от онова, което на практика беше убило антрополога.