Джефф Вандермеер - Анихилация

Имаше и други неща, които само аз виждах. Стените, които едва-едва се повдигаха и спускаха, докато кулата дишаше. Цветовете на думите, които се променяха вълнистообразно, като пулсиране на сепия. Призракът на предишни думи, написани със същия наклонен шрифт, който витаеше на седем-осем сантиметра над и под сегашните. Тези слоеве образуваха воден знак, защото бяха само белег върху стената, бледозелено или лилаво загатване, че тук някога е имало изпъкнали букви. Повечето като че ли повтаряха основната нишка, но някои се различаваха.

Известно време, докато геодезистът правеше снимки на живия надпис, аз четях думите фантоми, за да видя по какво се отличават. Беше трудно да ги разчета — имаше няколко припокриващи се нишки, които започваха, спираха и отново започваха. Лесно губех следите на отделните думи и фрази. Броят на призрачните надписи подсказваше, че кулата-същество правеше това отдавна… въпреки че при липсата на каквато и да било представа за дължината на всеки „цикъл“, не можех да дам дори приблизителна оценка в години.

Посланията на стената имаха и още един елемент. Не бях сигурна дали геодезистът го вижда. Реших да я пробвам.

— Разпознаваш ли това? — попитах я аз, като посочих една преплитаща се дантела. Отначало дори аз не я бях възприела като модел, но после забелязах, че покрива стената от нивото непосредствено под призрачните надписи до горния им край, а основната й нишка минаваше горе-долу през средата им. Смътно напомняше на скорпиони, навързани един за друг, които се надигат, само за да се включат отново в низа. Не знаех даже дали виждам език като такъв. Можеше да е просто декорация.

За голямо мое облекчение, и тя го виждаше.

— Не, не го разпознавам. Но не съм и специалист.

Обзе ме раздразнение, но не към нея. Мозъкът ми не беше подходящ за тази задача, нейният — също. Имахме нужда от лингвист. Ние можехме да гледаме тези плетеници цяла вечност, но най-оригиналната мисъл, която щеше да ми хрумне, беше, че напомнят на острите разклонения на твърд корал. На геодезиста може би й приличаха на притоци на широка река.

В крайна сметка обаче успях да реконструирам фрагменти от няколко варианта. „Защо да търся покой докато в света съществува зло“, Божията любов ще огрее всеки който разбира границите на издръжливостта и той ще бъде простен“, „Избрани да служат на по-висша сила“. Ако основната нишка беше мрачна, непонятна проповед, то фрагментите споделяха същата цел, но без приповдигнатия синтаксис.

Дали не идваха от по-дълги разкази, може би от членове на предишни експедиции? Но ако беше така, каква беше целта им? И от колко години стояха тук?

Всички тези въпроси щяха да почакат, докато излезем отново на светло. Механично, като голем, само снимах ключовите фрази, макар геодезистът да си мислеше, че правя снимки на празната стена или на гъбите на основните думи под страничен ъгъл, за да се дистанцирам от мислите си за различните варианти. Основният надпис продължаваше и продължаваше да ме изпълва с безпокойство:,….в черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята… “

Тези думи някак ме смазваха. Взимах проби, но със свито сърце. Пълнех стъклените епруветки с мънички останки, които взимах с пинсети… но какво ли щяха да ми кажат те? Предчувствах, че няма да е много. Понякога усещаш, че микроскопът няма да ти покаже истината за нещата. Скоро звукът от пулса, носещ се от стените, стана толкова силен, че избрах момент, в който геодезистът гледаше в друга посока, и спрях да си сложа тапи в ушите, за да го заглуша. С противогази и полуглухи по различни причини, двете продължихме да слизаме надолу.

* * *

Трябваше аз да забележа промяната, не тя. Но след около час геодезистът спря на стъпалата под мен.

— Струва ли ти се, че думите на стените стават… по-свежи?

— По-свежи ли?

— По-нови.

Зяпнах. Бях привикнала към ситуацията и бях направила всичко възможно да бъда безпристрастен наблюдател, който само описва детайлите. Ала усетих как тази трудно извоювана дистанция се стопява.

— Би ли изключила челника си? — предложих аз и направих същото.

Геодезистът се поколеба. След предишната ми проява на импулсивност щеше да й бъде нужно известно време, докато отново ми се довери. Не с онова доверие, което води до необмислено подчиняване на молбата да потънем в пълен мрак. Но въпреки всичко тя го направи. Истината е, че нарочно бях оставила пистолета си в кобура на колана си и тя можеше за миг да ме отстрани с автомата си, като само с едно движение дръпне ремъка му и го свали от рамото си. В това предчувствие за насилие нямаше нищо рационално, но се появи от само себе си, сякаш пъхнато в главата ми от външни сили.